Вървях из квартала, когато забелязах две момчета да си говорят на детската площадка. Разговорът им остана завинаги в паметта ми. Оттогава не можех да избия малкия Сашко от главата си.
Двете деца се караха.
– Не ти позволявам дори да гледаш играчките ми, камо ли да си играеш с тях. Ти никога няма да имаш такива играчки!
– А ти… си дебел!
Момчето се опитваше да се защити по някакъв начин, тъй като агресорът говореше неприятни неща за него.
– Да, дебел съм, защото имам много вкусна храна вкъщи. А ти ядеш само качамак! Когато баба ти умре и ти останеш без нея, ще отидеш в дома за сираци! Виждал ли си друго освен постни макарони в живота си?
– Не говори така! Баба ми ще живее дълго!
– Да бе! Майка ми ми каза, че е много болна, така че скоро ще бъдеш съвсем сам.
Тези деца живееха в моя блок ми, но не ги познавах. Тормозираното момче наистина живееше само с баба си, защото родителите му загинаха в автомобилна катастрофа.
Жена ми ми разказа, че неведнъж съседи са събирали помощ за семейството им. Тя дари храна и дрехи, тъй като пенсионерката наистина беше много болна.
– Баба не трябва да умира! На кого ще ме остави…
Момчето бързо изтича до баба си, която седеше на пейка до входа.
– Какви са тези глупости, миличък? – успокои го тя – Изобщо нямам намерение да умираа.
– А на мен Васко ми каза, че скоро ще умреш и ще ме изпратят в дом за деца.
– Не ги слушай тези глупости. Ти поиграй още малко, а аз ще си легна вкъщи, че ме боли сърцето.
Тази вечер прекарах на двора, защото ремонтирах колата. Към 6 часа момчето изтича навън и хукна към аптеката. Разбрах, че нещо се е случило и го последвах.
– Лельо, трябва ми това лекарство, но нямам пари. Позволете ми да измия пода или да ви нося кашоните. Баба умира! – молеше той до касата.
– Ама как така? – възмути се фармацевтката.
В този момент ми се прииска да й ударя шамар, но се сдържах.
– Така ли се говори с дете? Често ли получавате подобна молба? Може би баба му наистина умира!
Купих необходимите лекарства и се прибрах със Сашко. Оттогава започнахме да общуваме по-често.
Помагах му с каквото можех, тъй като баба му наистина изнемогваше пред очите ни. За съжаление няколко месеца по-късно възрастната жена почина.
Не исках такова страхотно момче да бъде отведен в сиропиталище, така че жена ми и аз станахме негови приемни родители. Сега вече имаме син!
И много го обичаме!
