Отидох да изхвърля боклука и в снега видях половин хляб. Вдигнах го, хлябът беше сух и повече напомняше на камък и го хвърлих в контейнера. Щом се отдалечих, чух ругатни отзад. Обърнах се.
Един много възрастен мъж се беше навел и ровеше в контейнера.
„Бездомен!?“ – помислих си. – Макар че не. Беше облечен прилично. Какво го интересуваше толкова много в този контейнер? Дядото извади същия този хляб, изтръска го и внимателно го сложи в торбата си.
„Прекрасно!“ – помислих си пак и се прибрах.
На следващия ден отново срещнах въпросния дядо, но на спирката. Той малко по малко вадеше хляба от торбата и хранеше птиците. Седнах до него на пейката. Внимателно наблюдавах как птиците идват и взимат трохи от хляб, те го правеха внимателно и бавно.
– За тях е важно да се хранят много добре. През зимата е много трудно без храна и човек може да умре – внезапно каза едва чуто старецът – Никога не съм мислил, че ще дойде ден, когато хората ще спрат да ценят хляба. Всеки ден го събирам на улицата, в сметищата. През последните години видях много всякакви видове хляб, които просто не бяха нужни на никого. Цял хляб — помисли си той, — На майка ми й трябваше само малко парченце, а те цял…
Леко потрепнах. Седях и мълчах глупаво, гледайки старите му сбръчкани ръце, които вадят безкрайни трохи от торбата. Дори не забелязах как автобусът ми пристигна, отвори вратите, затвори и си тръгна.
Тогава по някаква причина и се прииска да слушам гласа му. Сякаш цял живот познавах този човек.
– После ни евакуираха – чух го отново. – Пътувахме с влака в неизвестното няколко дни. Аз бях на осем, а Сашко на шест месеца. Мама винаги ни прегръщаше силно, за да ни стопли. Беше много студено. Храна практически нямаше. Мама разделяше всеки сух къшей на две половини, по-голямата даваше на мен, а другата слагаше в устата си, дъвчеше я дълго и я даваше на Сашко. Точно като тази врана.
Погледнах и наистина по-малката се хранеше от устата на по-голямата. Старецът извади по-голямо парче, хвърли го на враната и продължи:
„Тогава започнаха да ни бомбардират и влакът спря. Беше невъзможно да се продължи по-нататък. Не знам къде бяхме. Наоколо имаше гори, поля и зима. Мнозина загинаха тогава. Бяха заровени направо в снега, нямаха никаква сила, нямаше и лопати. Тези, които все още имаха сили, си тръгнаха. Но никой не знаеше къде. Мама взе Сашко и тръгнахме през гората.
Вървяхме дълго и аз не знам колко. Ядяхме сняг и тогава изглеждаше толкова вкусно. Мама каза, че това е толкова вкусна бяла каша. И тогава последният къшей свърши. А после… После мама не се събуди. Разбрах, че трябва да продължа напред. Каквото и да се случи, трябва да продължа напред. Взех Сашко на ръце и вървяхме, вървяхме, вървяхме… Помня как паднах. Това беше! Погледнах Сашко, а той се усмихна и погледна някъде встрани.
С последни сили вдигнах глава и видях огромно куче наблизо, тогава още не знаех, че е вълк. Никога не бях виждал. Дойде до нас и ни подуши. Сашко му подаде ръка. Имаше нещо толкова познато в тези очи. Вълкът вървеше, спираше се и сякаш ме зовеше, пак потеглих. Не знам откъде ми дойде силата, но хванах брат си и го последвах.
След две ниви стигнахме до едно село и пак паднах. Събудих се от някой, който ме галеше. Отворих очи и извиках: – Мамо!
Но не беше тя. Една жена седеше срещу мен и ме разтриваше с нещо. Сашко лежеше в люлката и пиеше мляко. Като дойдох на себе си, разказах цялата ни история на тази жена, както и за голямото куче. Едва тогава тя се усмихна и каза, че в техния край никога не са виждали вълци. Тази жена ни приюти и стана наша майка.
Но ние със Сашко дълго време носихме и криехме хляба под леглото. Чакахме майка ни да дойде и непременно щяхме да я нахраним.“
Последен автобус! – чух нечий глас. Обърнах се, но наблизо нямаше никой. Пътувах към вкъщи и мислех за този старец през цялото време. За първи път в живота си започнах да уважавам хляба. Ако намерех сух хляб, накисвах го и го давах на птиците. Едва тогава, седейки там на спирката, разбрах, че тези, които знаят какво е глад, никога няма да изхвърлят хляба.
Едно време казваха, че няма по-голям от хляба и много се надявам, че след като прочетат тази история, хората ще се отнасят по-внимателно към хляба. И няма да го видя в коша.
