В онзи ден отивах на рождения ден на приятелка. Отидох до магазина, за да й купя букет. Получи се изящен и много красив букет.
Излизам щастлива от магазина и ме посреща едно момче. Погледна ме някак тъжно, веднага го съжалих.
— Добре ли си, миличко? Или нещо се е случило?
— Имате красив букет. Можете ли да ми го дадете?
— Моля?
— Имам някакви стотинки. Ще стигнат ли?
— Чакай. Ти самичък ли си? Къде е майка ти?
— Точно при нея отивам. Тя кашля много и е в болница.
След тези думи очите ми сами се навлажниха. Стана ми толкова мъчно за него! В същото време се появи някаква гордост – той растеше като истински мъж, тревожеше се за майка си, искаше да направи нещо хубаво за нея. Това беше толкова мило.
— А баща ти къде е? Защо си сам на улицата?
— Нямам баща. Живея с майка ми и сестра ми. Имаме и баба, но тя е много стара.
Покрай нас минаваха хора. Чух една дама да се оплаква на друга, че просяците сстават все повече. И че не трябва да се вярва на приказките им и да им се дават пари.
В този момент си помислих, че моята приятелка определено няма да обеднее, ако остане без букет, и подадох ръката си напред.
— Заповядай.
— Благодаря ти, лельо! Имам пари тук, вземи ги!
— Няма нужда, благодаря. Купи на мама малко шоколад. Поздрави я и й пожелай бързо оздравяване. Ти си много добър син, майка ти е щастливка, че те има.
– Благодаря ти! Казвам се Сашо.
Момчето си тръгна, аз останах да седя на спирката. Тези жени също бяха още там, чуха разговора ни. Една от тях каза, че съм си дала парите на вятъра. По някаква причина тя беше сигурна, че Сашо ще го продаде и ще похарчи парите за цигари. Странна логика.
Не ми пукаше, чувствах топлина в душата си. Изглеждашр, че не съм направила нищо, но колко хубаво се почувствах след срещата с това момче!
Няколко месеца по-късно моята история имаше продължение. Прибирах се от родителите си, качих се на метрото и там вече седяха две жени.
Едно от лицата ми се стори познато, но знаех със сигурност, че не се познаваме. И тогава случайно чух разговора им.
— Бях на пазара, купувах дрехи за децата. Нищо не са ми искали, но са ги заслужили, не съжалявам за нищо. Бившият ми мъж напълно изчезна, не знам нищо за него, само майка ми е до мен, помага ми, въпреки че самата тя е постоянно болна.
— Важното е, че най-близките ти са до теб. Синът ти скоро ще порасне и ще ти стане опора.
— Така е. Той е моето злато. Дори няма нужда да му казвам нищо, той може да се справи вече с почти всичко. Вече се е научил да готви. Помага на сестра си с домашните. Казвам му да излезе да се поразходи, но той не иска.
— Малък юнак!
— Наскоро бях в болницата с възпаление. А той ми донесе толкова голям красив букет. Направо разкошен. Уплаших се, помислих, че го е откраднал, защото нямаше пари. Той каза, че някаква леля му го е дала. По-късно се успокоих, защото знам, че никога няма да ми вземе чужда собственост.
Отново погледнах към жените. Ами да! Едната така приличаше на малкия Сашко! Беше приятно да чуя, че хората не са спрели да вярват. В своите деца, в себе си. Сега знам, че стават чудеса.
Сашко ми го каза и аз повярвах.
