Имах много тежко раждане, синът ми беше с краката напред и едва не умряхме двамата. И ето ни в отделението по патология. Режимът е като в армията. Ранно ставане, хранене, отделни стаи от децата, просто тичам там, надничам и само пита „Как е синът ми?“
И в цялата тази рутина от болнични дни всички мисли са насочени към едно: бързо да се приберем у дома с бебето. А за мое голямо съжаление, за моята „приятелка“ в отделението, която току-що беше родила момиче, всичко беше различно.
Ана беше на 17 години. Тя забременяла, след като банда тийнейджъри я обезчестили. Дебнели я в гора и петима от тях нападнали бедното момиче. По това време тя била девствена.
Момичето едва оцеляло, лекувало се дълго време и когато разбрало, че е бременна, искаше да се самоубие. Прерязала си вените, добре че майка й се върнала от работа по-рано и я спасили.
А в родилния дом се държеше като пред екзекуция. Не спираше да крещи: „Разкарайте това копеле от мен! Не искам да я виждам!“
А дъщерята на Ана продължаваше да се усмихва и да гука, без да подозира. че е обречена на осиротяване. Толкова сладка, просто КРАСИВА!
После разбирам, че Ана иска да изостави това прекрасно бебе и да си тръгне. Бях толкова вдъхновена от радостта от раждането на детето ми и не можех да повярвам! Всеки ден й повтарях: „Аничка! Все пак детето НЕ е виновно!!! Запази детето, не го прави сираче!“
Но Ани само стисна устни и мълчаливо се обърна към стената. Родителите й също бяха против „детето на насилието“. Мълчанието й ме уплаши. Таеше нещо недобро, фатална поличба.
И един ден тя напусна стаята и повече не влезе в нея. Тя си тръгна по халат и чехли, като остави детето.
Дълго време не можех да си простя, че не намерих възможност и думи да й помогна да не сгреши. Моето бебе лежеше в съседната стая, така че на след следващото хранене изтичах при чуждо бебе, дъщерята на Ана.
По това време момичето лежеше в апарат за болни деца (имаше симптоми на кислороден глад), толкова малко и беззащитно, че дори не подозираше какво й е подготвила съдбата. СИРОПИТАЛИЩЕ, сиропиталище, после сиропиталище…
Страшно. Времето за заминаване наближаваше, аз и синът ми вече бяхме натрупали необходимите килограми за изписване. И ето че дойде последният ми ден.
Дойдох да се сбогувам с Михаела (неволно нарекох бебето Михаела. Надявах се архангел Михаил да бди над нея).
Михаела също беше изписана. Тя обаче не си отиваше вкъщи. Пътят й беше към сиропиталището. Къща, в която няма любов, няма обич. Където през нощта майката няма да се приближи до бебето, да го прегърне, да го притисне до себе си и да прогони всички кошмари от детството.
Такава мъничка детска душа, която вече е срещала по пътя си предателство и измама. И точно в този момент реших, че няма да си тръгна без нея.
Това е моята Михаела, аз съм отговорна за това малко дете. Взех решението толкова импулсивно, че то шокира съпруга и родителите ми.
След няколко минути мълчание по телефона съпругът ми каза: „Е, нека го отгледаме, вече имам и дъщеря.“
Нямаше съмнение, трябваше да се действа. А сега дълги седмици на събиране на документи, нерви, съдилища и сме си вкъщи.
Михаела се оказа дар от съдбата. Сладка дъщеря. Любящо, грижовно момиче. Тя завърши училище със златен медал, влезе в университет и мечтае да стане лекар.
Щастлива съм, че тази история завърши по този начин. А аз скоро ще ставам баба. Чакаме нашите дългоочаквани внуци.
