Когато нещо необикновено се случи в живота ви, без значение добро или лошо, наистина искате да кажете на другите за това: приятели, близки, колеги, мама.
Психолозите казват, че добрите новиниги споделяме с първите трима най-подходящи събеседници, а седем ще научат за тъжните новините. Сякаш споделяме скръбта и тя става по-малка, а радостта става по-голяма.
Баба ми обаче казваше: „Щастието обича тишината!“ И ме мъмреше здраво, когато се обаждах на всичките си приятелки с новината, че имам нова готина работа или гаджето ми е направило супер подарък.
Тя ме научи, че човешката завист е като лепкава смола, дори една капка е достатъчна, за да полепне някаква мръсотия. Но не вниквах много в думите й.
Защото неочаквано бях информирана от новата работа, че заплатата ми няма да бъде повишена след изпитателния срок, както беше посочено в интервюто по много причини, които трябваше да „разбера и простя“ и аз, разбира се, напуснах, а младият мъж внезапно се превърна от карасвец в чудовище.
Баба ми настояваше да разказвам възможно най-малко за плановете си, доходите си, личния си живот и, колкото и да е странно, страховете си. Освен това тя ми казваше да не споделям много неща дори на нея и майка ми.
– Бабо, а на теб защо да не мога? – попитах я.
– Защото сте се скарали с приятеля си, после ще се помирете, ще простите и забравите всичко. А аз ще му се сърдя, а горкият дори няма да разбере защо. Да, и ще започна да те настройвам срещу него. Нужно ли ти е това??
За доходите не биваше да се говори поради банална сигурност и … „Ако искаш да задържиш приятел, никога не му давай заем“, казваше баба ми и обичаше да добавя: „Ако нямаш пари , не бъди мързелив, ако имаш пари, не се гордей!“
А когато започнаех да споделям плановете и мечтите си, тя избухна в смях и додаде: „Искаш ли да разсмееш Бог? Разкажи му за плановете си!
Скоро разбрах, че когато говорим за нашите възможни бъдещи събития, всеки път, когато го преживяваме в главите си, ние участваме. И всичко изглежда наред, с изключение на едно – мозъкът ни вярва, че действието вече се е случило и ние подсъзнателно спираме да влагаме мълчаливо усилията си в осъществяването на плана. Това е информация, прочетена в един от психологическите форуми. Така че съветът е добър, откъдето и да го погледнете.
А пък страховете са друга история.
Колкото повече се страхуваме, колкото по-често мислим за възможните негативни резултати от това или онова начинание, толкова повече шансове имаме да го привлечем в живота си.
Да говорите за страховете си е почти същото като да ги поканите на гости (жалко, че не работи обратното). Ненапразно същите прословути психолози тръбят на всеки ъгъл, че трябва да се мисли позитивно.
А пък баба ми като цяло, кипяща от възмущение, казваше: „Ако не можеш да кажеш нищо добро за живота си, тогава просто мълчи, ще минеш за умна !“
Или пък: „О! Никога не говори лошо за себе си. Винаги ще има хора, които ще го направят вместо теб.“
Тибетската книга на мъртвите, написана около 8 век сл. н. е., разказва за изпитанията, през които преминава душата. Има такъв етап: всичките ви страхове и страхове, които сте изпитали през живота си, оживяват и ще ги изпитвате отново и отново, докато спрете да се страхувате. Докато разберете, че трябва да се изправите пред страха и да се подготвите за среща, а не да бягате от нея. И само като осъзнае това, душата може да продължи пътуването си към светлината.
Поглеждайки назад, поучавайки се от собствения си опит и грешки, разбирате, че всичко това не е лишено от смисъл. Мъдростта, предавана от поколение на поколение, наблюдавайки хода на нещата от нашите предци, ни дава възможност да се учим от тях.
И не забравяйте – мълчанието е злато.
