Две приятелки си говорели на чаша чай и едната започнала да се оплаква:
– Майка ми постоянно ми звъни по телефона и ме пита кога ще отида при нея да си поговорим. Понякога, когато отивам при нея, усещам, че ме дразнят разговорите с нея, маниерите й. Сещаш се, когато старите хора ти разказват едно и също нещо по няколко пъти… Освен това, съм постоянно заета: ту на работа, ту с любимия, ту с приятели…
– Знаеш ли, аз пък разговарям много с моята майка. Всеки път, когато ми е тъжно, отивам при нея. Когато се чувствам самотна, когато имам проблеми и ми е нужна подкрепа, до нея се чувства най-добре.
– Да! Ти си по-добре от мен – отбелязала приятелката.
– Не мисля, че е така – отговорила тя с тъга. – Аз посещавам майка си на гробищата. Тя почина. Когато живееше с мен, аз също избягвах срещите с нея и мислех като теб. Не можеш да си представиш колко много ми липсва това сега! Колко ми е нужна!
Ако моят опит може ти послужи за пример, то отиди да поговориш с майка си, докато имаш възможност да го направиш. Цени това, че тя е тук, че е с теб. Опитай се да не забелязваш грешките й, забелязвай достойнствата.
Не чакай да се озове на гробищата, за да разбереш колко ти е скъпа. Защото едва тогава ще осъзнаеш, че вече нищо не можеш да направиш за нея, никога нищо няма да поправиш, да промениш.
И от това ще ти остане такава рана, която няма да зарасне никога. Не позволяй и с теб да се случи същото, което и с мен.
През целия път в колата от вкъщи до работа жената мислела над думите на своята приятелка. Влизайки в офиса, тя казала на секретарката си:
– Отмени всички събрания и срещи за утре, свържи ме с майка ми, за всички останали ме няма, целият днешен ден ще го посветя на нея.
