Едно лято със съпруга ми наехме къща в селото, искахме да си починем от градския шум. Жегата беше ужасна, над овошките кръжаха рояци оси, а асфалтът се топеше.
Седенето вкъщи беше непоносимо. Съпругът ми погледна в Google Maps къде е най-близкият водоем и се зарадва:
– Еха! – каза той. – Да, наблизо има езеро!
Качихме се в колата и пристигнахме. Каква красота! Водата бе кристално почти прозрачна. Наоколо имаше пясък, малко по-нататък имаше гъсталаци от диви цветя.
Нямаше други почиващи.
Чак близо до гората група младежи седяха на тревата и играеха игри на карти. Наблизо на сянка почиваше кола. Момче с черна тениска ни погледна с безразличен поглед, другите дори не обърнаха глави, сякаш не ни бяха видели.
Преоблякох се по бански и започнах внимателно да влизам във водата.
Съпругът ми остана на брега. От малък имаше страх от вода. Когато бил на пет години, бил почти отнесен от вълна в морето и все още не смееше да се научи да пкува.
– Е, как е там? – попита Георги, когато влязох до кръста.
– Като в рая – усмихнах се аз.
След лепкавата жега прохладата на езерото изглеждаше като блаженство. Но преди да имам време да се потопя още, нещо сграбчи крака ми и започна да ме дърпа надолу.
– Помощ! – изкрещях. Започнах да удрям водата с ръце. Опитах се да откача това нещо. Врещях. Но хватката беше много силна, сякаш желязна. А докосването беше ледено.
– Георги!
Мъжът ми стоеше безпомощен на брега. Размахваше ръце, викаше ме, но не успя да се пребори със страха си и да влезе във водата.
Бавно потънах на дъното. Пред очите ми нямаше небе, само сребриста гъста вода. Когато изведнъж някой ме дръпна и ме повлече към светлината. Нечия топла ръка.
— Не се страхувай — тихо каза някой.
Момчето с черната тениска.
Той ми помогна да доплувам до брега. И ме остави на уплашения си мъж.
„Благодаря ви“, казах аз, когато възвърнах способността си да говоря.
— Няма за какво — усмихна се младежът. Имаше много чаровна усмивка. Замислена и леко хитра. – Просто не плувайте повече тук. Мястото е много коварно. Уверил съм се лично в това.
Когато се върнахме на село и разказах на бабата съседка за нашите приключения, тя само се хвана за главата:
— Ама къде сте отишли бе, деца? Това е мъртвото езеро. Тук по време на войната толкова немци се удавиха, че не можем да ги преброим. Оттогава те търсят жертви. Който влезе във водата, остава завинаги в нея.
От думите й настръхнах.
— Добре, че младежът ме спаси.
— Кой младеж? – заинтересува се бабата.
— Един толкова красив – усмихнах се аз. – Кестенява коса, кафяви очи. Той беше на почивка там с приятели.
— Значи това е Николчо. Той не е жив. Преди четири години с приятели се возиха в кола и спирачките им отказали, заради което излетели в езерото. Оттогава те са като пазители. Не една душа вече е спасена от езерните същества.
