Сиропиталището не е най-доброто място. Учителите нямат време да се грижат за всички деца, а самите деца от дома са тъжни и ядосани на целия свят.
Озовах се тук на 3 години. Не помня много добре подробностите от този ден, но някои неща са останали в паметта ми.
Често сънувах миналия си живот. Почти всяка нощ сънувах как влизам в кухнята и майка ми и баща ми са там. Карат се и си крещят. Тогава мама пада и лежи на пода. Много плаках, защото ме беше страх. Колкото и да я молех да стане, тя продължаваше да лежи.
Това е ужасът, който преживях като дете и, уви, не можах да го изтрия от паметта си.
След това попаднах в дом за деца. Тук беше тихо и спокойно и никой не се караше. И приятели бързо се намериха. Но майка ми много ми липсваше и често плаках.
Изобщо не допусках възрастни до себе си. Бях приятелка само с нашата готвачка, на която постоянно помагах в кухнята. Тя беше 30-годишна жена. Казваше се Никол.
Беше омъжена, но не можеше да има деца. Мислех си, че е започнала да работи тук именно заради това. Харесвах я – отнасяше към мен с особена топлина.
Често ме гощаваше с лакомства и ми правеше различни подаръци. Аз бях единствената от всички сираци, която получаваше подарък за рождения ден. Скоро започнах да я наричам мама. Много се влюбих в нея и чувствата ми бяха взаимни.
След известно време обаче тя изчезна.
— А къде е Никол? — питах всички.
Мина време, но Никол вече не се появи в кухнята. Чувствах се много тъжна. Не очаквах да ме предаде. Не исках да говоря с никого, затова се криех в спалното.
Моята самота продължи два месеца. Дори не искам да си спомням емоциите, които изпитах в този момент. Исках да крещя и да се ядосвам на целия свят, защото се чувствах наистина ужасно.
— Надежда, къде си? – чух един ден до болка познат глас.
Реших, че си въобразявам. Опитах се да се разсея, защото си мислех, че вече полудявам.
— Наде, чуваш ли ме? Кой ще ми помогне да подредя чиниите?
Обърнах се и видях Никол. Изтичах при нея като куршум и се разплаках неудържимо.
— Знаех си, че няма да ме изоставиш! Вярвах!
— Стига, не плачи. Просто трябваше да свърша някои неща и затова ме нямаше. Хайде да побързаме, всички вече искат да ядат.
Хванах Никол за ръка и я последвах. Тя обаче ме водеше в другата посока. Не разбирах какво става и затова попитах:
— Но столовата е натам, забрави ли?
— Надя, сега ще ми помагаш вкъщи, а не в столовата на дома. Да побързаме, защото татко вече ни чака. Утре ще дойдем за вещите ти.
— Ще имам майка? И татко? Не вярвам!
Разплаках се, но този път от щастие. През всичките години на живот в сиропиталището Наталия стана като истинска майка за мен, затова заживяхме в щастие и хармония заедно. Тя ми помогна да забравя миналото и да стана щастливо дете.
За това ще съм й благодарна цял живот.
