Смяната й вече свършваше и Ася нямаше търпение да се прибере у дома – съпругът и дъщеря й я чакаха.
Всичко вече беше почистено, инструментите събрани, мивката блестеше чистота, а използваните спринцовки, превръзки и памук бяха прилежно сгънати в чували за боклук. Оставаше само да затвори кабинета и да се прибере.
Навън вече се стъмваше. В тяхното село, изгубено сред гората, имаше лошо улично осветление, но ярката луна осветяваше пътя, а и Ася винаги имаше фенерче в чантата си.
Тя мина по верандата и замръзна – точно пред входа, с искрящи жълти очи, седеше огромен вълк.
По гърба й пробягаха тръпки. Вълците рядко слизаха близо до хората, така че хората се разхождаха свободно дори вечер. Но този звяр седеше и не помръдваше, сякаш я чакаше.
— Чакай малко… Татко! — проблесна мисъл в главата на Ася.
Преди няколко години баща й, който живееше в къща отвъд гората, прибра ранено вълче. Той го изхрани, излекува го и след това животното се върна в дивата природа. Може би е той? Вълкът не проявяваше агресия, просто я гледаше с пронизващия си поглед.
Спомни си как преди да пусне излекуваното вълче баща й сложи зелена кожена каишка на врата му. Ася се напрегна. Може би това е същият вълк?
Внимавайки да не провокира хищника, тя бавно извади фенерчето от чантата си. Вълкът не помръдна, сякаш чакаше нещо. Светлината от фенера освети врата му и не остана никакво съмнение – същата каишка.
Загрижеността за собствената й безопасност отстъпи място на загрижеността за баща му. Щом вълкът се бе върнал, това означаваше, че нещо се е случило. Мисълта прониза ума й, без да остави никакво съмнение: баща й беше в беда и хищникът беше дошъл за помощ.
Нямаше време за размисъл. Да се върне у дома и да предупреди семейството си е загуба на време.
Ася се обърна, втурна се обратно към клиниката, грабна лекарската си чантаа и изтича навън. Вълкът веднага скочи на лапите си и хукна напред, показвайки пътя.
Имаше само един път – през гората.
Малка, но утъпкана пътека, дълга около два километра, водеше до къщата на баща й. Да търси кола? Не, нямаше време. Важното бе да стигне навреме! Мисълта, че може да се случи нещо непоправимо, туптеше в главата й и я тласкаше още по-бързо.
Спомни си как баща й преди живееше в техния дом преди всичко да се развали…
Ася си спомни за сватбата със своя мъж, щастието, което се оказа толква крехко… Всичко се промени, когато майка й се разболя. Тя почина, когато Ася беше бременна в седмия месец.
Баща й прие загубата много тежко. Никой не очакваше, че скръбта ще го погълне толкова тежко.
Преди това пиеше само по празници, но след смъртта на майка й започна да пие редовно. Къщата се превърна в истински ад. Когато дъщеря й се роди, напрежението в семейството достигна своя предел. Един ден мъжът на Ася вдигна скандал:
– Или аз, или баща ти! — извика той.
Ася замръзна, не знаейки какво да каже. Татко чу всичко.
На другата сутрин, докато всички още спяха, баща й си събра нещата и тихо замина в другия край на селото. Къщата му беше стара, порутена и за ремонт, но нямаше къде другаде да отиде.
Ася веднага разбра накъде се е насочил. Оставяйки тримесечната си дъщеря със съпруга си, тя хукна след него. Тя плачеше и го молеше да се върне, но баща й само поклащаше глава:
— Не искам да съм ви в тежест. Ще прекарам зимата тук и ще видим.
Ася знаеше колко е трудно да се живее в такава пустош през зимата. Снегът затрупваше пътищата, водата в кладенците замръзваше, а старата къща не задържаше добре топлината. Пещта трябваше да се подклажда непрекъснато, а старият й баща нямаше как да подготви дърва за огрев.
— Ами откъде ще взимаш вода? — не се успокои тя.
— Ще топя сняг. Тук е чисто, далеч от града.
— Татко, ама защо пиеш? – Ася го погледна със съчувствие, но не знаеше как да го убеди да се върне у дома.
— Край, няма да го правя повече, Ася, няма – поклати глава старецът, избягвайки погледа й. — Знам, че е лошо. Просто бях обхванат от меланхолия след смъртта на майка ти… Животът загуби смисъл, лека й пръст.
Той въздъхна тежко и продължи:
— Попаднах във водовъртеж. Но се отказах, обещавам. Просто няма да се върна у дома. Тук поне съм зает: ще оправя къщата и ще въведа ред. Важното е да държа ръцете и главата си заети с нещо. Не се притеснявай, върни се при дъщеря си и съпруга си.
Ася посещаваше баща си дълго време, носейки му храна, консерви и чай. Надяваше се той да размисли и да се върне при тях, но това не се случи. Бащата успешно оцеля през зимата и през пролетта намери това вълче, което стана негов истински приятел.
Именно заради вълчето той отказа да напусне къщата си.
„О, Боже, само да стигна навреме!“ — помисли си Ася преди да нахлуе в къщата на баща си.
Вътре беше студено. Бащата лежеше на тясно легло, увит в стари якета и одеяла.
„Жив е, слава богу…“ – въздъхна с облекчение Ася.
„Малко съм болен, сърцето ми не ме слуша“, отвърна той едва чуто.
Ася, без да задава излишни въпроси, извади лекарство, измери кръвното налягане, постави инжекция, след това запали печката, свари чай с мед и сложи бульон да заври. Подозираше, че баща й не е ял от няколко дни.
— Това е, не мога повече! Ще ме подлудиш, ще ми разбиеш сърцето! — твърдо заяви тя. – Приготви се, утре се прибираш с мен. Това е и твоят дом, татко. Внучката ти те очаква. И ако искаш, можеш да вземеш вълка със себе си. Той е твоят спасител, съгласна съм на всичко! Все пак той ме намери в селото и ме доведе при теб.
Бащата я погледна тъжно, но изведнъж се усмихна:
— Добре, Ася, да вървим. А вълкът… Той вече живее в гората, ако има нужда от мен, ще ме намери. А през лятото ще дойда тук и ще засадя зеленчукова градина. И спрях да пия, най-вече благодарение на него, моя сив приятел.
Двамата се прегърнаха. И в бащините, и в дъщерните очи имаше сълзи.