В онзи ден навън бе адски студено, едва успях да стигна от спирката до входа. Тогава пред мен се появи позната картина: децата на съседите в стари шушлякови якета не можаха да се приберат в апартамента си.
— Мамо, отвори, измръзнахме…
— Какво, пак ли е заспала и не чува? – пипитах аз.
Осемгодишната Виктория въздъхна тежко и кимна. Четиригодишното й братче беше обляно в сълзи и ридаеше.
— Елате при мен. Ще се стоплим и ще приготвим нещо за ядене.
Децата ме последваха по стълбите до горния етаж.
Това не беше първият път, когато пияната им майка изпращаше децата си „на разходка“, за да остане сама с партньора си в наетия под наем едностаен апартамент. И всичко свършваше по същия начин: пияната двойка заспиваше в топлото легло, а децата оставаха във входа.
Веднъж дори трябваше да нощуват при мен, защото не можахме да се свържем с майка им. А на сутринта тази нещастна майка ми чете конско, че видиш ли, съм взела децата си без предупреждение.
Може би беше време да сигнализирам социалните преди да се е случило нещо ужасно. Лятото беше едно, но вече идваше зима, а децата нямаха дори нормални дебели дрехи.
В онази вечер и децата отново не можахме да събудим майка им, въпреки че Вики каза, че е видяла отдалеч, когато тя и брат й все още се разхождали, че чичо Ваньо, партньорът на майка й, е излязъл от входа и тръгнал нанякъде.
Стори ми се странно, но си помислих, че момичето може да е сбъркало, тъй като го е видяло отдалеч.
Майката не отвори вратата и сутринта. Обадих се в полицията.
Полицаите дойдоха скоро. Наложи се да разбият вратата. Галина, майката на Вики и Сашко, лежеше в леглото и не мърдаше, но беше жива. Полицията повика линейка.
Пристигналият лекар диагностицира Галина или с инсулт, или с инфаркт. Очевидно беше, че нещо се е случило с жената вчера вечерта, но тъй като медицинската помощ не била предоставена навреме, сега имаше много малък шанс майката на децата да бъде спасена.
Жената беше откарана в болницата, а децата останаха засега да останат при мен. Трябваше да давам показания дълго време, да подпиша някои документи и да помогна за изготвянето на идентифицирането на партньора на Галина.
Полицията трябваше да намери мъжа, за да разбере дали той не е наранил по някакъв начин жената във въпросната вечер.
— Лельо Таня, а ако мама си отиде, ще ни вземеш ли завинаги при теб? Не искам да ходя в дома за деца… Видях по телевизията, че там е много лошо за децата…
Вики ме погледна с жални очи и аз не знаех какво да й отговоря. Жал ми беше за тези деца, но аз самата не бях много просперираща. През целия си живот отгледах единствения си син сама, и си поех въздух едва наското, когато синът ми завърши университет и си намери работа в чужбина.
Въпреки че сега живееше в друга страна и се издържаше сам, вероятно скоро щеше да се ожени и да има нужда от помощ за бъдещите внуци.
Споделих всички тези мисли на следователя, който също ми предложи да получа настойничество над децата, след като ми съобщи, че съседката ми Галина е починала в болницата.
— Госпожо, изглеждате добър човек, апартаментът ви е голям и мисля, че ще се справите.
Все още се страхувах, трябваше да се консултирам със сина си. Същата вечер му се обадих и му разказах за случилото се.
— Мамо, решавай сама, но на твое място бих се съгласил. Познавам те, подозирам, че ако действаш по различен начин, ще се измъчваш със съмнения, че си постъпила погрешно. Ще се натъжиш, пак ще се разболееш, а на мен ми трябва здрава майка! И не се притеснявай за парите, които трябват за децата. Аз ще ти пращам, получавам повече от добра заплата.
— Убеди ме! Ела тогава някой ден да се запознаеш с новите си роднини.
Вики и Сашко останаха с мен. Синът ми наистина взе да ми изпраща всеки месец пари, а животът ми стана по-интересен и разнообразен с тези хлапета. Сякаш се върнах във времената, когато синът ми беше още малък.
