Един ден баща ми се обади и с тъжен глас каза: „Сине, ела. Мисля да продам къщата…“

тъжен дядо
Изображение от freepik

— Сине, ела при мен в събота, трябва да поговорим – каза Васил с толкова тъжен глас, че Иван веднага се втурна към родното си село рано сутринта.

—  Татко, какво има? Болен ли си? Не изглеждаш добре – синът се приближи и забеляза как в очите на стареца блесна сълза, а ръцете му издайнически трепереха.

— Иване, искам да продам къщата – каза едва чуто възрастният баща.

— Какво?! И къде ще живееш? – Иван нервно се почеса по тила, без да разбира как баща му се реши изведнъж на подобна стъпка.

Тази къща е мястото, където Иван бе роден и израснал. Тук прекара най-хубавите си години и пазеше най-топлите си спомени. Как по цял ден риташе топка с приятелите си на местното игрище, как ходеше на риболов с баща си и как береше гъби в гората с майка си.

В тези стени той за първи път изпита чувството на любовта – онази първа, искрена, макар и неосъществена, но незабравима.

Родителите му живееха в пълна хармония, техният съюз беше пример за истинска любов. Иван не можеше да си спомни нито една сериозна кавга между тях; Не бяха богати и не тънеха в лукс лукс, но домът им беше изпълнен с такава топлина, че беше невъзможно да се опише с думи.

Иван разбра колко тежко му е сега на баща му. Бе останал сам. Преди няколко месеца майка му почина. Просто не се събуди сутринта, сякаш бе тихо заспала и никога не се върна.

Васил беше дълбоко разстроен от загубата на любимата си. Не можеше да си представи живота си без Мария. Само тя знаеше как да готви онова свинско със зеле, което никой друг на света не правеше.

А когато той, като глава на семейството, беше разстроен за нещо, съпругата му винаги намираше точните думи, за да го подкрепи, вдъхнови и върне към живота. Тя му даваше криле, беше неговата опора, душата на къщата. Без нея къщата стана празна и студена.

— Просто синко, не мога повече да живея тук сам. Всичко ми напомня за майка ти. Знаеш колко силна беше връзката ни – Васил погледна сина си със замъглен поглед, спомняйки си любимата Мария, с която живяха 40 години. От очите му бликнаха сълзи.

Иван мълчеше, позволявайки на баща си да изрази емоциите си, защото виждаше, че има нужда от това сега. Когато Васил се успокои малко, синът му спокойно попита:

— Къде ще живееш, ако продадеш къщата?

— Къщата е голяма, синко, има твърде много място за сам човек. Ще си купя малък едностаен апартамент – ще ми стигне. А останалите пари оставям на вас, защото вие, Радина и децата сте се сгушили в едностаен апартамент, крайно време е да се разширите – сподели мислите си бащата.

Иван се натъжи. Огледа се – без майка му къщата наистина стана празна, сякаш без душа. Къщата бе чиста, защото баща ми я поддържа в ред, но все пак се усеща студът.

Излезе на двора.

— Татко, вече е есен, а ти не си прекопал градината – учуди се той, защото никога не беше виждал подобно нещо.

— Да, реших, че повече няма да садя нищо. Нека новите собственици сами решат какво ще расте тук – махна с ръка Васил.

Иван се прибра в града тъжен. Той обещал на баща си, че лично ще търси купувачи, за да не се продаде къщата на безценица.

Докато Иван търсеше нови стопани, той започна да отива всяка събота при баща си, водейки със себе си жена си и децата си. Той имаше седемгодишни близнаци, които следваха дядо си навсякъде, засипваха го с въпроси, понякога повтаряйки едно и също нещо няколко пъти.

Но дядо им Васил не беше раздразнен, напротив, беше щастлив. Отново се почувства нужен, а къщата се изпълни с детски смях и любов. Душата му оживя.

— Отдавна баща ти не е питал за купувачи – отбеляза един ден снахата Радина. Преди Васил питаше сина си по няколко пъти на ден дали е намерил някого.

„Гледам, татко, търся… Нали разбираш, че няма да продадем къщата за жълти стотинки”, успокояваше го Иван.

Всъщност той и Радина вече имаха собствен план и честите им пътувания до селото бяха част от него.

В една от тези съботи Радина започна да прави любимите банички на всички. Иван и Васил най-накрая изкопаха цялата градина, а близнаците разнасяха малки клони из двора с колички играчки.

Когато цялото семейство седна на масата, Васил попита:

— Намери ли купувачи?

„Не точно… Имам друго предложение“, каза Иван.

Васил остави вилицата и внимателно погледна сина си.

— С Радина решихме да продадем не твоята къща, а нашия апартамент. Ще се преместим при теб и ще инвестираме парите от продажбата в ремонт. Накрая няма да познаеш къщата!

Душата на Васил се зарадва. Той сложи и двамата внуци в скута си.

Животът се върна при стария Васил. В крайна сметка живееш истински само когато не си сам, а когато някой има нужда от теб.

Advertisement