Веднъж една приятелка ми разказа интересна история. Тя работеше като сервитьорка в кафене и с нея работеше момиче на име Варвара. Работата на сервитьора не е особено лесна. Идват различни хора – някои са културни и възпитани, други се държат със сервитьорите като със слуги.
Няколко години подред един дядо идвал в кафенето, той вече бил на около 90 години. Живееше сам, жена му почина отдавна, нямал деца.
Защо трябвало да готви сам храната си, ако може да си позволи да яде в заведението всеки ден? Никой от сервитьорите не харесвал дядото.
Винаги бил недоволен от нещо. Най-обичал да си поръчва мусака и компот, но често бил недоволен от нещо. Уж толкова просто ястие, но невинаги било същото за него.
С течение на времето всички отказвали да облусжват дядото, само Варвара се съгласила. Изненадващо, тя спокойно приела всички упреци на дядо си и дори започнала да си говори с него, шегували се и се смеели.
Минали няколко дни, а дядото го нямало, не идвал в кафенето.
Вече започнали да се чудят – какво става, къде изчезна дядото? И тогава Варвара дошла на работа разплакана и казала, че дядото е починал.
Тя била много наранена, защото била свикнала с него, а вече нямало да го има.
След още няколко дни млад мъж, облечен елегантно и стилно, дошъл в кафенето и попитал за Варвара. Тя веднага се уплашила, защото помислила, че е направила нещо.
Оказало се, че е адвокатът на дядото – той прехвърлил цялото си имущество на Варвара и също така й оставил прощално писмо, в коетото казвал, че през всички тези дни започнал да я усеща като своя внучка и много я обича.
Удивителна история. След това Варвава напуснала кафенето и започнала да живее в къщата, която дядото й завещал. Нейният дядо. Така го усещала и тя.
Казват, че доброто никога не подминава добрия човек. Така се случило и в тази история.
