Цяла година чаках лятото при баба. Есен-зима-пролет се сливаха за мен в безкрайно време на копнеж по най-чдуното време. Дори Коледа с нейната празнична атмосфера не ми помагаше особено.
Най-щастливият ден за мен беше, когато с майка ми отивахме на гарата да купим билети. И така влакът, който се люлееше мирно по пътя си, ме отвеждаше в свят на комфорт и приключения.
А после пораснах. И вече не исках да ходя на село.
– Как така? – недоумяваше мама. – Баба те чака.
– Ами обясни й го – извика ядосаната тийнейджърка в мен. – Не искам да си губя ваканцията, за да ги прекарам във варене на лютеница.
Мама се отказа. Вечерта баба ми се обади и с треперещ глас ме попита:
– Няма да дойдеш дори за една седмица ли, скъпа?
– Не! Имам работа тук – отвърнах кратко и затворих.
Оттогава ерата на приказното лято приключи за мен. Прекарах ваканциите си в компанията на приятели. Днес дори не мога да си спомня имената им. И тогава изглеждаше, че тези хора са по-важни от всички останали. Дори по-важни от баба.
Когато влязох в университета, баба ми се разболя. Мама ходеше при нея с пълни торби с лекарства и храна. Тя често ме канеше с нея. Но аз отказвах. Винаги имаше проблеми в живота ми. Раздели, срещи, компании, пътувания.
А после усетих, че искам да отида при баба си и да бъде лято и щурците да пеят и ядем черни череши, гледайки как луната изгрява над верандата. Но вече беше твърде късно.
Баба спеше спокойно зад оградата на местното гробище, а уютната й къща, обител на приказките, беше продадена на богати съседи.
Минаха четири месеца от погребението, а аз все още не можех да разбера какво се случи. Дори не бях в настроение да празнувам рождения си ден. Спомних си как баба ми звънеше рано сутрин да ме поздравява. Винаги първа, винаги успяваше да ме зарадва.
Винаги с най-сърдечните пожелания.
Сутринта на рождения ми ден на домашния ми адрес пристигна писмо. Вътре имаше пари, 100 лева и бележка. Баба ми ми честитеше рождения ден и ме молеше да си купя подарък с тези пари.
Същия ден отидох на гроба й. Отидох да разкажа на баба онова, за което мълчах още от детството.
