Мама е на 73. Тя ми бута в ръцете набрани от градината круши и казва с извинителен тон: „Не са много красиви на вид, но са много вкусни! И са без химия, ти обичаш круши“.
Ще ги взема. И домашно кисело мляко ще взема. Защото ми е вкусно. А в хладилника й „случайно има един буркан с месо, тръгваш чак вдругиден, ще вечеряш още няколко пъти“.
Излизам навън, качвам се в колата и потеглям.
Тръгвам пак нанякъде. Бързам из градове и села. Сменям градове и опустели места. Посещавам майка си, когато мога. След като свърша работа. След кафе с приятели и маникюр в салона.
Нося нещо вкусно, припряно я питам как вървят нещата при нея, слушам нетърпеливо – какво става с татко? Иронизирам тревогите й, които са напразни и незначителни от моя гледна точка. И пак си тръгвам – все пак работа ме чака.
Мама задължително ще ми каже, че не съм облечена добре и не съм с шал, заради което кашлям. Ще каже, че работя много и е време да си почина. Ще се съгласи, че животът ми е натоварен и не е толкова страшно, че не ги посещавам често.
А живеем на 40 километра едни от други. Редовно й се обаждам и слушам нейните лежерни и подробни разкази за пазара, за сестра й, на която й е трудно сама на село, за това как след дъжда магданозът е поникнал отново и трябва да се реже и че има вече домати, дори и зелени, каква суша е настанала, а котаракът Мърко изгубил окото, докато се катерел някъде…
На мен не ми е много интересно. И ми се струва, че нищо важно не се случва в живота й. И малко се ядосвам, когато тя ми се оплаква от болестите си, и аз я разпитвам и я моля да отиде на лекар, а тя отказва, но аз не съм лекар, така че как да знам какви лекарства да взема?!
И майка ми изведнъж жално ми казва: „Е, на кого да се оплача, ако не на теб?“
И аз замръзвам с телефонната слушалка в ръка и осъзнавам, че се държа ужасно. И този неин звънлив и висок глас по телефона, и всичките й думи и приказки, и вечните ни спорове на тема кой от нас е прав, и изясняването на отношенияте ни с повод и без повод, и нейните забележки, и моите учения – всичко това е нашият живот.
Този, който е тук и сега…
Нещо ме загложда отвътре и отивам при нея „непланирано“, тя успява да ми изпържи риба, татко реже диня и иска да ми налее от „новото вино“. Не мога да пия вино, карам. Татко отпива сам и го хвали. Смеем се.
Увивам се в якето на майка ми, малко е хладно. Мама го грабва и тича да включи фурната, за да „загрее малко кухнята“. И отново съм малко момиченце, на което всичко му е абсолютно наред. И всичко е вкусно. И топло. И няма грижи…
Мамо-мамо, само живей дълго, защото не знам какво е да не чувам гласа ти по телефона, защото не знам какво е без твоята кухня, където ме храниш с вкусна и се опитваш да поддържаш къщата топла. За мен.
