От момента, в който се роди синът ми Итън, свекърва ми Маргарет беше твърде много ангажирана с отглеждането му.
На притесненията ми, че се престарава, тя отвръщаше със смях. „Ти си нова майка. Знам кое е най-добро“. С неохота я оставих да гледа детето, след като се върнах на работа. Тя обожаваше Итън, макар че понякога привързаността й да изглеждаше… териториална.
Един петък смяната ми приключи рано и реших да ги изненадам с кексчета. Когато влязох вкъщи, гласът на свекърва се понесе от детската стая. — НЕ СЕ ТРЕВОЖИ — каза тя с нисък и успокояващ тон. „ТЯ НЯМА ДА РАЗБЕРЕ КОЙ СИ ВСЪЩНОСТ.“
Замръзнах. Сърцето ми препускаше, докато въпросите изпълваха ума ми. Какво имаше предвид тя? Предстоеше ми да открия голямата й тайна:
От момента, в който синът ми Итън се появи на бял свят, свекърва ми показа привързаност към него. Свръхпривързаност, която граничеше с маниакалност.
Тя ме убеди, че може да се грижи за него по-добре от мен, защото бях нова майка без опит. Не й се ядосах, защото знаех, че тя го обича и иска да прекарва възможно най-много време с него.
С течение на времето обаче нейните коментари започнаха да ме притесняват. Тя критикуваше начина, по който го хранех и повтаряше, че той прилича точно на нейния син.
Един ден тя каза, че бебето прилича на някой, когото познава от цяла вечност. От тези думи ме побиха тръпки, но тогава не отдадох значение на казаното.
Когато дойде време да се върна на работа и казах, че трябва да наема детегледачка, свекърва ми предложи тя да го гледа. Въпреки че се чувствах неловко, все пак се съгласих, защото знаех, че въпреки странното й поведение около него, тя го обичаше.
Един ден приключих работа по-рано от обикновено и реших да купя мъфини, след което се прибрах вкъщи.
Когато наближих детската стая, видях свекърва ми да седи на люлеещия се стол, а бебето беше в скута й.
Но точно когато се канех да ги поздравя, я чух да казва: „Не се притеснявай… Тя няма да разбере кой си всъщност“.
Почувствах тръпки по гърба си. Какво говореше тя?
„Винаги ще бъдеш в безопасност с мен“, продължи тя. „Няма да й позволя да развали това. Тя не знае и никога няма да разбере.“
— Маргарет — казах. — Какво каза току-що?
— О, просто говорех с Итън – отвърна тя притеснена, осъзнала, че съм я чула.
„Какво имаш предвид, че няма да разбера кой е той всъщност? Кажи ми веднага.”
Изведнъж свекърва ми посърна. Изглеждаше съкрушена. Осъзнавайки, че няма да я оставя да се измъкна, тя посегна към чантата си и ми подаде стара снимка на две новородени бебета, увити в еднакви одеяла.
„Кои са тези бебета, Маргарет“, попитах объркано.
Тогава свекърва ми призна, че навремето е родила две бебета. Мъжът ми е имал брат близнак, който е живял едва три дни.
На снимката бяха моя съпруг Питър и неговия покоен брат близнак Джеймс.
„Но Питър никога не ми е казвал, че има брат“, казах аз.
„Това е, защото той не знае това. Не исках той да живее с тази болка“, каза Маргарет.
Тя вярваше, че Итън е покойният й син Джеймс. Твърдеше, че той е дошъл отново при нея и ме помоли да не й го отнемам.
„Ти не разбираш. Загубих Джеймс. И сега си го върнах“, каза ми свекървата разплакана.
Казах й, че нещата, които говори са притеснителни и че подбна връзка не е здравословна. Тя обаче не искаше да ме чуе.
Не знаейки какво да правя, я помолих да си тръгне и разказах всичко на съпруга си Питър същата вечер.
Той беше шокиран. За първи път чу, че има брат близнак. И двамата се съгласихме, че Маргарет има нужда от професионална помощ.
На следващия ден я извикахме и й казахме, че трябва да започне да посещава терапевт, ако иска някога отново да бъде около сина ни.
И Питър, и аз бяхме наясно, че тя носи тежката мъка от загубата на детето си толкова дълго.
„Когато гледам Итън, виждам Джеймс. Не мога да го отричам. Сякаш… сякаш се е върнал“, каза тя, но се съгласи да започне терапия.
Отне известно време, преди Маргарет да успее да се изправи пред проблема си. Но усилията й дадоха резултат. Тежестта, която носеше, започна постепенно да олеква и накрая тя бавно видя Итън такъв, какъвто всъщност беше.
Накрая бях достатъчно сигурна да оставя сина си при нея. Свекърва ми ми благодари, че й дадох шанс да се излекува. Тя продължи да бъде така грижовна към сина ми, но вече не виждаше в него своето починало дете.
