До сватбата ни остава само седмица, но искам да отменя всичко. Не искам да се омъжа за човек, който причини това на мен и родителите ми. Когато родителите ми купиха апартамент за нас, не очакваха бъдещият ми съпруг да реагира така.
Не знам как да продължа да живея с такъв човек. Разказвам ви моята история.
Когато родителите ми предложиха да ми помогнат с покупката на апартамент за годеника ми и мен, бях щастлива. Изглеждаше като страхотно начало на семейния ни живот.
Поставиха разумно условие: нека родителите на бъдещия ми съпруг също да дадат своя дял. Те имаха средства за това – наскоро бяха продали наследения си имот.
Но бащата на приятеля ми неочаквано отказа:
— Имаме и други деца, не можем да помогнем на всички.
Родителите ми бързо решиха проблема сами: купиха апартамент на тяхно име, като обещаха по-късно да го пришишат на мен. Изглеждаше, че всичко върви възможно най-добре.
Но от този момент нататък всичко започна да се обърква. Когато разговорът премина към ремонт, годеникът ми каза:
— Това не е моят апартамент, защо да давам пари?
Родителите ми сами се заеха с ремонта. Всяка вечер баща ми и братята ми рязаха, пробиваха и шпакловаха, а майка ми избираше плочки и боя.
След като ремонтът приключи, реших отново да действам от позицията на здравия разум. Обзавеждането на апартамента трябваше да бъде наше общо начинание.
Родителите ми обещаха да купят кухня, братята ми обещаха да ми дадат мебели за спалня.
Всичко, което се искаше от годеника ми, беше да обзаведе хола и антрето.
— Печелиш добре — казах му аз спокойно. — Нека това е твоят принос към нашия бъдещ дом.
Но отговорът му ме порази право в сърцето:
— Защо да обзавеждам твоя аапартамент? А не искаш ли да ти дам и цялата си заплата наведнъж?
Сякаш не го познавах. Къде бе онзи грижовен и достоен мъж, с когото прекарах три щастливи години?
Родителите ми бяха шокирани. Те не разбираха защо техният зет е толкова чувствителен към всичко, свързано с апартамента. Но аз все още вярвах в него.
С течение на времето кавгите станаха част от ежедневието ни.
Исканията му ставаха все по-шумни: апартаментът да бъде регистриран и на двама ни, после пък поиска д аму го приппишат на него. Всеки път се опитвах да обясня, че апартаментът е подарък от родителите ми и те имат право да правят с него както намерят за добре.
Но това не го успокои. По някое време казах:
— Ако мислиш така, може би не трябва да се женим?
Отговорът му прозвуча като нож в гърба:
— И аз не искам.
Спряхме да общуваме за една седмица. Той първи се извини:
— Съжалявам, всичко бе от емоции. сгреших.
Мислех, че всичко може да се оправи. Започнахме да излизаме отново, но старите проблеми бързо изплуваха. Годеникът отново започна да говори за това колко е обиден:
—Мислиш ме за беден и недостоен, затова не искаш да споделим апартамента.
Опитах се да запазя спокойствие и предложих да обсъдим всичко мирно. Но в душата ми растеше чувството, че това вече не е любов, а борба за територия.
Сега той ми пише, напомня ми за наближаващата сватба, но не мога да намеря радост в себе си. Думите му: „Защо да съм в това семейство, ако не притежавам нищо?“ — още кънтят в главата ми.
Да се омъжа ли за такъв мъж? Или той просто показа кой е всъщност?
