Учих в един клас с момиче на име София. Тя беше обикновена ученичка, не се различаваше от всички останали, имаше посредствени оценки, но успяваше да реши най-трудните задачи и уравнения по математика. Беше отличничка по този предмет.
От време на време София участваше в различни състезания и олимпиади сред училищата, дори се връщаше с награди.
Майката на София работеше като чистачка в нашето училище, а дъщеря й винаги се опитваше да й помага след училище – миеше пода с нея и почистваше класните стаи.
Отначало те се подиграваха на София, но момичето не обръщаше внимание на това. Накрая на всички им писна да й досаждат и започнаха да се отнасят с разбиране към София, дори помагаха на майка й – носеха кофи с вода или местеха тежките чинове.
В нашето училище преподаваше и учителката по химия Екатерина Йосифова. Тя беше много зла, мнозина от учениците не я харесваха и зад гърба й я наричаха Осата. Освен това беше нагаждачка, защото общуваше учтиво само с онези ученици, които имаха богати родители.
Но тя изобщо не обичаше София. Ако по време на урок едно момиче по някакъв начин се държеше неправилно или не можеше да отговори на въпрос, тогава учителката започваше да я поучава за живота с нейните унизителни тиради – „Няма да постигнеш нищо“, „Обществото няма нужда от такава посредственост“ и т.н.
София бе тормозена за сметка на други „специални“ ученици, с които Екатерина Йосифова говореше с искрена добродушност и сърдечност.
Веднъж, при поредната си тирада по адрес на София, учителката успя да обиди сериозно момичето. Тя каза: „Имай предвид, че дъщерята на чистачката никога няма да стане директор, точно както дъщерята на директор никога няма да бъде чистачка!“
Все още помня тази фраза, дори не мога да си представя чувствата на София в момента, когато я чу.
В крайна сметка звършихме гимназия и всеки пое по свой път в живота.
След 20 години ме поканиха на среща на виоуска. София също беше на тържеството. Дойдоха и някои наши учители, дори Екатерина Йосифова.
Беше много остаряла, сякаш бе изсъхнала цялата, но характерът й не се бе променил. Веднага започна да се интересува какво сме постигнали в живота. Обръщайки се към София, бившата учителка попита: „Ти какво постигна в живота, надявам се не миеш подовете?“
На което София спокойно отговори: „Работя в индустрията за красота“.
– О! Фризьор ли си, или маникюристка? – каза с насмешка.
– Имам верига от салони за красота, аз съм нейният директор – отговори сдържано София.
Учителката се смути, злобната й усмивка се изпари от лицето й. Тя не можеше да си намери място.
Когато Осата реши да си тръгне от празненството, София любезно помоли шофьора си да закара бившата й учителка до дома й с луксозния й автомобил. През целия път Екатерина Йосифовна седеше мрачна, толкова беше поразена от това, което чу.
Тази житейска история се оказа много показателна и всички можем да си направим ноебходимите изводи от нея.
