Никога не съм предполагала, че нещо подобно може да се случи в живота ми. Живях сама повече от 20 години. Съпругът ми почина, когато дъщеря ни Елена беше само на пет години.
Отначало се държах само заради нея, а след това целият ми живот се насочи към това да й осигуря по-добро бъдеще.
Димитър, дългогодишен приятел на нашето семейство и кръстник на Елена, винаги ми помагаше с това. След смъртта на съпруга ми той беше до мен: помагаше с домакинската работа, ремонтира старата ни къща и когато решихме да построим нова, той пое по-голямата част от работата.
Никога не е вземал пари от мен и до днес благодаря на Бог за неговата подкрепа.
Димитър никога не се бе женил. Казваше, че семейството е голяма отговорност и не всеки е готов да я понесе.
С времето обаче нашите разговори започнаха да се променят. Той започна да ми задава въпроси, които ме накараха да се замисля:
– Мария, нормално ли е да стоиш сама? Ти също заслужаваш малко щастие за себе си, нали?
Така мина една година, после още една. Прекарвахме все повече време заедно и един ден Димитър призна, че би искал да прекара остатъка от живота си с мен. Поколебах се, защото знаех, че ще бъде шок за дъщеря ми.
Но мина време и разбрах, че няма смисъл повече да крием връзката си. На Нова година реших да разкажа всичко.
Поканих Елена и съпруга й Павел на празнична вечеря. Постарах се и приготвих най-добрите ястия, за да направя вечерта специална. Димитър също дойде и помогна да наредя масата. Отначало всичко беше спокойно: говорихме, смяхме се, спомнихме си миналото.
След наздравиците се реших:
– Елена, Павел, искам да ви кажа нещо“, започнах аз, опитвайки се да скрия вълнението си. – С Димитър сме заедно от известно време. И искаме да живеем заедно.
Думите увиснаха във въздуха и изведнъж Павел рязко хвърли вилицата си на масата:
– Заедно? – попита той отново, гледайки ме така, сякаш съм полудяла.
Елена също вдигна глава:
– Мамо, сериозно ли? На твоите години… За какво „заедно“ изобщо можем да говорим? Трябва да си стоите вкъщи и да си гледате внуците!
Усетих как сърцето ми се сви, но се опитах да се сдържа:
– Елена, аз също имам право на щастие. Димитър винаги ми беше опора и помагаше, когато никой друг не го правеше.
Павел рязко стана от масата:
– Да, помагал е, защото е знаел, че всичко готово рано или късно ще бъде негово! Не му трябва нищо – нито да строи, нито да работи. Всичко вече е направено.
Не можах да се сдържа:
– Павеле, ти сериозно ли? Димитър е направил повече за тази къща, отколкото ти през целия си живот. Къде бяхте, когато трябваше да се копае градината или да се поправи покрива? В София ли?
Елена се опита да успокои съпруга си, но добави:
– Мамо, разбирам, че искаш промяна, но това е грешно. Искаш да живееш с него? Живейте, но в неговата къща, не в нашата.
Едва сдържах сълзите си:
– В „нашата“? – повторих аз. – Елена, построих тази къща за теб, като се отказах от всичко. И сега, когато искам малко щастие, ти решаваш какво да правя?
Скандалът приключи с излизането на Елена и Павел, силно затръшвайки вратата. Останах сама с Димитър.
„Може би са прави“, прошепнах, поглеждайки Димитър.
– Не, Мария. Всеки има право на щастие, независимо от възрастта – отговори той.
Положих глава на рамото му и разбрах, че съм направила правилния избор. Нека бъде както ще бъде, но вече живея не само за другите, но и за себе си.
