Крия своята необичайна тайна история вече 20 години. Вече я разкрих на близките си, сега искам да я разкажа и на вас.
Всичко започна докато лежах бременна в родилното. Беше нещо като ваканция, продължила почти цял месец. Там се запознах с Гергана, тогава тя беше на не повече от 19 години.
Красиво момиче от оникновено благополучно семейство живееше в дома на родителите си. Но детето й беше, както се казва, „нежелано“, бащата не го искал и я напуснал, като цяло, позната ситуация за нашето време.
През времето, в което прекарахме заедно в болничната стая, си станахме близки. Само веднъж тя ми спомена, че майка й няма нищо против бебето, но баща й е твърдо против.
Но термините ни наближаваха и една сутрин лекарят дойде при нея с
някакви бланки.
След следобедния чай ми стана любопитно и я попитах:
– Какво е това?
– Това е отказ от детето.
– Но защо?! Как така?! – избухнах аз.
– Сега не е подходящият момент. Малка съм още, нямам нужда от него.
Тогава този студен, безпристрастен отговор ме шокира. Не й беше жал за детето. Все още чаках Гергана да прояви някакви майчински чувства, за да се опитам да я убедя, но така и не ми се предостави такъв шанс.
След този разговор се отадлечихме с нея. Почти не си говорихме.
Цяла нощ ме преследваха мисли, че бебето ще бъде изоставено. На сутринта се реших и отидох в кабинета на главния лекар. Изложих накратко чувствата си пред него и попитах:
– Може ли да се направи така, че по документи това да бъде мое дете, така че никой друг да не знае за него?
Докторът отвори леко уста и ме погледна с недоумение:
– Какво говориш! Няма да ходя на съд заради теб. Имам семейство!
– Моля ви. Няма ли начин да измислим нещо? – помолих аз.
Но обиден от молбата ми, главният лекар ме изгони от кабинета си. Освен това ме заплаши, че ще подаде жалба до съответните органи.
Същата нощ, докато навън валеше ситен дъждец, съседката ми роди. Молех се в сърцето си за това Всевишният да бъде благосклонен към детето и за да я успокоя, галех Гергана по огромния корем.
Ден по-късно започнах да получавам контракции. В 8:00 станах щастлива майка на моята сладка дъщеря.
По-късно след раждането главният лекар дойде при мен:
– Елена, размислихте ли вече?
Осъзнах накъде бие и импулсивно поклатих глава:
– Не! Господи, разбира се, че не! Не съм променила мнението си. Всичко все още е валидно.
Нямам ни най-малка представа как са се справили лекарите с документите, но
нямаше никакви проблеми след това.
Така първо родих моята малка Елена, а след нея се сдобих и с Вероника. Искам да кажа, че Вероника ме смучеше като машина за доене, толкова ненаситна беше.
По-късно, когато вече се изписвах, помогнах финансово в знак на благодарност на родилното в болницата.
И така на 17 януари, когато децата ми станаха на 20, решихме да отпразнуваме юбилея им на къщата ни на село.
Бяхме се събрали близки и приятели. А после, след като пих доста, аз неочаквано за себе си реших да призная всичко на съпруга си.
И до днес помня колко се страхувах от реакцията му. Допивайки последната си чаша вино, най-накрая събрах кураж и се приближих до мъжа си, като го извиках настрана.
Той ме изслуша внимателно, но изглежда, че тази вечер все още не ми повярва.
Още на сутринта, в леглото, прегръщайки ме, той каза:
– Вярно ли е това, което ми каза вчера?
„Да…“ – вече започнах да съжалявам за вчерашната си откровеност.
Но той ме подкрепи и разбра всичко. Каза, че съм постъпила правилно. Любимият ми съпруг. Благодаря на Бог за него и за всичко в живота ми.
