— Кой пак открадна всичкия хляб от столова? — възпитателката влетя в стаята за игри.
Всички деца започнаха да се оправдават, само Сашко се криеше в ъгъла.
— Ти го направи, нали? – нападна го тя.
Всички сиропиталища се страхуваха от Лидия Григорова. Тя имаше много твърд характер и всички трябваше да се подчиняват. Сашко беше взимал хляб и преди, но днес го хванаха на крачка. Той го беше споделял с другите деца, но знаеше, че никой нямаше да се застъпи за него.
Никой от сираците не искаше да попадне под шамарите на възпитателката. Сашо получи голямо наказание – цял ден трябваше да стои в ъгъла.
На другата сутрин дойде по-спокойната възпитателка. Мария Петрова никога не крещеше и не унижаваше сираците. Като цяло се преструваше, че не вижда как те взимат храна от столовата. Тя разбираше, че децата растяха и дажбите тук не им стигаха.
Когато злата учителка се върна отново, Сашко реши да избяга от интерната през таен проход. Никой не знаеше за него, освен момчето. Планираше го отдавна. Дори местният пазач нямаше представа как да излезе на улицата през сградата.
Навън беше доста студено, но това не уплаши Сашко. Времето беше толкова мрачно и гадно, че дори птиците се бяха скрили. В старо яке и скъсани обувки нищо не попречи на момчето да се наслаждава на свободата и да не се подчинява на жестоки правила.
Сашо гледаше минувачите, които бързаха нанякъде, и им завиждаше. Разбра, че те имат собствен дом и семейства. Че ходят на семейна почивка.
Изведнъж се чу непознат глас:
— Това е за теб — непознатият му подаде пакет.
— За мен? За какво? Какво е това? – изненада се Саша.
— Бисквитка. Виждам, че си гладен. Къде са родителите ти?
— Аз… – момчето разбра, че е по-добре да избяга, за да не го върнат обратно в интерната.
Тръгна да тича през парка. Изведнъж на една пейка забеляза самотен старец. Той седеше замислен и не помръдваше.
— Добър ден! – поздрави Сашо.
— Здравей! – старецът погледна момчето, забеляза бисквитките и попита:
— Може ли една?
— Със сигурност. В дома за деца ни учат да споделяме всичко – и в този момент Сашко осъзна, че е казал твърде много.
— Значи си избягал. Аз пък вървях нанякъде и забравих къде. Напоследък имам проблеми с паметта. Все пак е на годинки.
— Нищо ли не помните?
— Не. За съжаление това се случва на възрастните хора.
На момчето му стана жал за стареца. Той разбра, че дядото се е озовал в трудна житейска ситуация. Че и той е сам в големия страшен свят.
— Имаш ли телефон? – попита момчето.
Старецът започна да рови в джобовете си и наистина там намери телефон. Момчето сръчно започна да натиска бутони и да търси нужния номер.
— Вижте, някой ви се обажда. Натисни зеления бутон – каза момчето щастливо.
— Татко, къде си? От вчера те търсим навсякъде – прозвуча загрижен женски глас по телефона.
Сашко даде адреса на парка, за да може жената да дойде за баща си. А после реши да се върне в сиропиталището, защото не искаше да попадне под горещите шамари на възпитателката. Но Лидия Григорова го посрещна още на прага:
— А ти къде беше? Колко пъти са ти казвали да не бягаш? – скара му се тя и замахна да го удари.
— Пуснете ме!
Възпитателката заведе момчето на някакво тъмно място и го заключи там. Момчето крещеше с всичка сила и тропаше по вратата, но никой не го чуваше. Скоро заспа от безсилие. Сънуваше баща си.
Разхождаха се заедно и се наслаждаваха на прекрасното време. На душата му беше толкова спокойна и приятна.
Изведнъж лъскав джип се приближи до сиропиталището.
— Госпожо Григорова, да не би да идват днес спонсори? Защо никой не ни е предупредил? – започнаха да се суетят детегледачките.
Когато учителката излезе навън, непознат мъж й каза:
— Здравейте. Идваме работа. Искаме да говорим с директорката.
Гостите съобщиха, че търсят момче на име Сашко, описаха го по външенв вид. Лидия Григорова реши, че този малък наглец отново е направил нещо, но мъжът я убеди, че всичко е наред и поиска разрешение да говори с момчето.
Възпитателката, по нареждане на директорката, трябваше да заведе гостите при „карцера“, където Сашо търпеше наказанието си.
Когато отвориха вратата, детето стоеше притиснато в ъгъла. Беше сигурен, че възпитателката е дошла да го накаже.
— Какво правите? Защо сте затворили детето тук? Това е напълно недопустимо! – ядоса се мъжът.
„Сам си е виновен, защото отново избяга.“
— По-добре е вие да избягате и да си намерите нова работа! – възмути се посетителят.
Мъжът каза на Сашко, че е дошъл за него. Оказва се, че дядото, на когото момчето е помогнал, има дъщеря и зет. Те не можели да имат деца и затова решили да осиновят Сашко. Приели появата му за Божи дар.
„Ако не беше ти, не знам какво щеше да стане с баща ми. „Много ти благодаря“, прегърна момчето потенциалната осиновителка.
Сашко не можеше да повярва напълно, че това е реалност, а не сън. Дори се ощипа, за да се събуди най-накрая. А Лидия Григорова беше уволнена – заслужено.
Саша гордо напусна сиропиталището, знаеше със сигурност, че никога повече няма да се върне тук. Сега имаше мама и татко – точно за това мечтаеше момчето. Не можеше да бъде по-щастлив, че няма да му се налага да пресича пътищата си с озлобената въпитателка и да краде хляб, за да измами глада.
Сега за момчето започна съвсем нов живот.
