Мнозина чужденци са на мнение, че не сме сред най-усмихнатите народи. Факт е, че се усмихваме по-рядко в сравнение с други националности, но за това си има своите причини:
Усмивката за нас не се явява сигнал за вежливост. На запад усмивката по време на поздрав си е чиста проба вежливост. Колкото по-усмихнат е човек, толкова по-голяма дружелюбност демонстрира той.
Постоянната вежлива усмивка сред нас се счита за „дежурна усмивка“ и се смята за признак, че човекът е неискрен, потаен, нежелаещ да покаже истинските си чувства. За нас усмивката е знак за лична симпатия, а не за вежливост.
Българите не се усмихваме на непознати. Усмихваме се най-вече на своите познати. Ето защо продавачите не се усмихват на клиентите – не ги познават. Ако клиентът е познат на продавачката, задължително ще получи усмивка…
За нас е нетипично да се усмихваме в отговор. Ако някой българин види непознат да му се усмихва, ще се чуди каква е причината за неговото веселие. Ще реши, че нещо в дрехите или прическата му е накарало непознатият тип да се развесели.
За да се усмихне, българинът трябва да има достойна причина, очевидна и за другите. Това му дава повод да се усмихне – от гледна точка на другите. Неслучайно имаме уникална поговорка, според която „Само лудият се смее без причина“.
Но неусмихнатостта не бива да се бърка с мрачност, защото ние сме си весел и остроумен народ.
Сред българите не е прието да се усмихват и при изпълнение на служебните задължения, както и при изпълнение на каквито и да е сериозни дела. Например, митническите служители на летището никога не се усмихват, защото се занимават със сериозна работа.
Нашата усмивка е толкова искрена, че се разглежда като искрено изразяване на добро настроение или разположение към събеседника.
Така че ако ви се усмихне чужденец, това не значи нищо – той е научен да се усмихва на всеки. Ако ти се усмихне българин, то това е защото наистина го иска.
