С Лиза се познаваме от малки. Тя ми е съседка. Баща й почина като беше съвсем малка, а 6 години по-късни си отиде и майка й. В резултат на това Лиза беше изпратена в сиропиталище. В този момент разбрах, че наистина я обичам. А когато се срещнахме, вече беше твърде късно да признаем любовта си.
Живеехме в малък град, на нашата улица почти нямаше деца. Затова с Лиза станахме най-добри приятели.
Имахме традиция да ходим заедно до и от училище и винаги я развеждах до вкъщи. Те постоянно се шегуваха и се подиграваха на Лиза, защото тя нямаше баща, а майка й злоупотребяваше с алкохола. И това провокира децата, а те на тази възраст са много жестоки. Затова аз я защитавах.
В един момент изведнъж спрях да виждам Лиза, тя не ходеше на училище, не идваше на гости. Забелязах също, че майка й я нямаше никъде. Тогава майка ми ми обясни, че леля Валя е починала, а Лиза е отведена в сиропиталище.
Но майка ми се опита да ме успокои, че Лиза няма да е там за дълго и много скоро добро, любящо семейство ще я вземе.
Мина време, завърших университет, отидох в армията, но така и не я срещнах. Всеки ден имах някаква малка надежда тази среща да се състои.
В момента, в който разбрах, че са я отвели, разбрах: обичам я. Когато се прибрах у дома, видях, че в апартманета й свети и реших да я посетя.
Позвъних и вратата се отвори. Беше Лиза. Първото нещо, което привлече вниманието ми беше малко дете, вкопчено в краката й. Изведнъж се чу мъжки глас. Тя веднага каза, че куриерът е объркал номерата на апартаментите и веднага затвори вратата.
С мъка в сърцето разбрах, че Лиза си е намерила мъж.
Преместих се да живея в друг град, където си намерих работа. Опитвах се да забравя „съседката“. Въпреки това, когато гледах други момичета, веднага си я представях. Беше толкова тежко.
После ужасната новина за смъртта на баща ми, майка ми ме помоли да се върна, но не можах. Беше извън силите ми: да виждам Лиза щастлива с друг мъж всеки ден. Но тогава нямах избор. Мама беше много болна и имаше нужда от помощта ми.
Един ден някой почука на вратата, отворих я и видях малко момче там:
– Чичо, моля те, помогни ми да сглобя креватче за сестра ми.
– Разбира се, че ще ти помогна, но къде е баща ти?
– Той си отиде и няма да се върне, така каза мама.
Помогнах с голямо желание. И оттогава започнахме да прекарваме все повече време заедно с хлапето, ходейки си на гости. Видях, че Лиза пак беше бременна. След време тя трябваше да отиде в болницата за раждането, а през това време момчето живееше при мен.
С Андрей, така е казваше момчето, си прекареахме много готино: разхождахме се много, ходихме на цирк, играехме футбол и, разбира се, посещавахме Лиза.
И наистина, бившият й съпруг така и не се появи.
Веднъж се разхождахме с Андрей в парка, когато той каза:
„Чичо, бъди ми баща, бъди моята нежна милувка“, каза ми момчето и ме погледна със сините си очи, в които се четеше едновременно надежда и страх.
Разбира се, не можех да му откажа, защото през това време направо се бях влюбил в това чудесно момче.
Мина време и Лиза се прибра вкъщи със страхотно момиченце – новородената си дъщеря. Не след дълго се оженихме официално. Децата взеха моята фамилия.
Оттогава минаха 9 години и нищо не се е променило. Щастливи сме както преди. След всеки работен ден се връщам в дом, изпълнен с уют и любов. Там ме посрещат моята любима жена и нашите деца.
