Бях само на 17 години, когато майка ми почина. Този ден беше най-лошият ден в живота ми . Не можех да свикна с мисълта, че вече нямам майка. Плаках неутешимо. Нищо не ме радваше в тези моменти.
Тогава татко извика психолог.
И така, със странична помощ, постепенно се опомних. Един ден татко ме прегърна и ми каза цялата истина за мама.
Той и майка му се оженили преди 18 годи. Съвместният им живот бил щастлив, макар и труден.
Когато станах на 5 години, започнах да моля майка ми за брат.че Много исках да имам брат. Майка ми обаче се усмихна и каза: „Сега всички деца в болницата вече са раздадени. А ние не можем да се наредим на опашката“.
Цялото внимание и любов на майка ми бяха насочени към мен. Аз, все още много малка, не разбирах защо линейката идва толкова често при нас. Защо мама се оплаква от главоболие? Защо тя не работи никъде?
Татко постоянно ходеше в командировки. Той печелеше добри пари, така че семейството ни беше осигурено с всичко необходимо. Вече почти пораснала, помагах на майка си по много начини.
Не бях капризна. Учех добре в училище и не противоречих на майка ми, когато ме молеше да направя нещо.
По някое време забелязах прекомерната слабост на майка ми ипървите угрижени бръчки по лицето й. Тя обаче не ми каза нищо за себе си.
Когато попитах какво й е, тя каза, че трябва да си почине малко и си легна.
Всеки ден майка ми ставаше все по-зле. Извикахме линейка и тя беше на път за болницата няколко дни. След това се прибра напълно изтощена.
Беше ми много мъчно за нея, но не можех да й помогна. Само от време на време я галех по главата.
Едва сега разбрах, че майка ми има рак. Татко и лекарите направиха всичко възможно, за да спасят живота й.
Тя се омъжи, докато била вече болна. Баща ми знаел за болестта й, но не можел да се примири с нея. Той много обичал майка ми, затова се оженил за нея.
Според всички лекари майка ми не е трябвало да ражда, но не послушала никого. Така че моето раждане е като изключение от правилото. Лекарите били шокирани – за тях раждането на дете в това състояние било чудо.
Днес съм на 18. Знам цялата истина за собственото си семейство. Съжалявам, че мама ни напусна толкова рано.
Спомням си я всеки ден и благодаря на баща ми за неговата смелост и любов, благодарение на които съм родена.
