Димитър седеше прегърбен на дървената пейка пред магазин за обувки, ръцете му стискаха табела, която гласеше: „Ще изчистя обувките ви за 1 лев“.
Зимният мраз пронизваше парцаливото му палто, но той почти не го забелязваше. Бяха изминали две години, откакто животът му се превърна в абсолютна бъркотия. Две години, откакто загуби всичко.
Работата му, домът му и Христина, жената, с която смяташе, че ще прекара живота си.
„Заседнал си, Димитър“, беше му казала тя с куфара си до вратата. „Васил ми предлага живот, който ти никога няма да можеш да ми дадеш.“
Това беше последният път, когато я видя. Още не си беше тръгнала и той вече бе посегнал към чашката. Пиенето му излезе извън контрол и с живота му бе свършено. Скоро загуби работата си, после апартамента, слизайки още по-надолу по спиралата.
Скърцането натокчета по тротоара върна Димитър обратно в настоящето. Той вдигна поглед, готов да попита дали искат да изчисти обувките им. Но когато видя кой е, замръзна.
Жена в кремав блейзър и златни гривни ровеше из огромната си чанта. Това беше Ваня. Най-добрата приятелка на Христина.
„Димитър?“ – тя се бе ухилила до уши. „Това наистина ли си?“
Той кимна колебливо.
— Е — тя се засмя за кратко. — Животът доста те е очукал, а?
Тя го огледа високомерно и с насмешка от глава до пети. Острият поглед на Ваня се спря върху него като ястреб, забелязал плячка. Изражението й се промени от изненада в отвращение.
Ваня наклони глава и устните й се извиха в усмивка.
— Е, поне разбра ли какво е станало? — провлачи тя.
„Да разбера какво?“ — попита намръщено Димитър.
— О, за бога — завъртя очи тя. —За хлапето. Христина роди дете. Вашето дете. Не ти ли е казвала?
Сърцето на Димитър спря. Шумът на улицата заглъхна, заменен от рева на кръвта в ушите му.
„Какво каза току-що?“
„Тина роди бебе, след като те напусна“, каза Ваня , проверявайки маникюра си. „Васил не беше много запален да го играе втори баща на детето. И момиченцето беше на около годинка, когато Христина го заряза в някакво заведение за грижи. Минаха, колко, две години? Не, чакай. Да… Мисля, че вече ще е на около три.“
Димитър се изправи, олюлявайки се.
— Лъжеш.
„Защо да си измислям? Видях Тина на парти миналия месец. Хвалеше се как е „оправила“ живота си. Васил й е осигурил голям лукс.“
Ваня се наведе по-близо, тонът й беше изпълнен със снизхождение.
„Може би е време да поправиш своя.“
Преди Димитър да успее да отговори, тя се отдалечи, токчетата й щракаха по тротоара.
На следващия ден Димитър стоеше пред къща в един от най-богатите квартали на града. Той знаеше къде живее Христина, защото беше прекарал няколко нощи пред къщата, след като тя се премести при Васил.
Преди да му вземат колата.
Юмрукът му се сви, докато се взираше в богато украсената врата пред себе си. Той почука два пъти.
Когато вратата се отвори, Христина стоеше там в панталони за йога и копринено горнище, държейки чаша бяло вино. Очите й се разшириха от шок.
„Димитър?“ — ахна тя. „Какво правиш тук?“
„Имам нужда от отговори“, каза той и пристъпи напред. „Ванями каза за бебето. Нашето бебе.“
Лицето на Христина пребледня. Тя излезе навън, затваряйки вратата след себе си.
„Коя, по дяволите, мисли, че е тя, че да говори? И това защото спрях да я каня на нашите партита“.
„Вярно ли е? Имам ли дъщеря?“ – попита твърдо Димитър.
„Да“, каза тя. „Вярно е. Тя се казва Лили“.
Гърдите на Димитър се стегнаха, гневът бълбукаше под повърхността. Тя говореше така небрежно за детето им.
„Защо не ми каза? Защо… — спря се той, преглъщайки тежко. „Къде е тя?“
Христина се стегна.
„Имаш ли представа колко трудно беше? Опитах се да я отгледам сам, но Васил не искаше чуждо дете. А нямаше как да се върна при теб. Васил ми постави ултиматум. Направих това, което трябваше да направя.”
— Ти си я изоставила! Нашето собствено дете!
Челюстта на Христина се стегна.
„Не се дръж като светец“, каза тя. „Ти беше развалина, когато те напуснах, едва се задържа на работата си като управител на магазин за хранителни стоки. Наистина ли мислиш, че можеше да се грижиш за бебе тогава?“
Ръцете на Димитър трепереха. Как може някой да е толкова студен?
„Имам нужда от доказателство, Христина. Имам нужда от нещо, което показва, че съм нейният баща.
Тя се присмя.
„Добре, чакай тук. Накарах ги да те впишат в акта й за раждане.“
Тя изчезна в един от коридорите и се върна със сгънат лист хартия.
„Ето акта й за раждане. А сега се махай. Губиш си времето. Ако тя е още в дома, няма начин да я дадат на някой като теб.“
Сърцето на Димитър биеше лудо, когато влезе в дома за деца, стискайки акта за раждане в треперещите си ръце. Директорът, добра жена на име Петя, го посрещна на рецепцията.
„Бих искал да видя дъщеря си“, каза той, подавайки й документа. — „Бих искал да знам дали тя е тук.“
„Лили! О, Лили е прекрасно момиченце. Тя е художник, господине. Ръцете й винаги са покрити с боя“.
— Значи ми казвате, че детето ми е тук? — попита той и въздъхна облекчено.
„Да, тук е“, усмихна се Петя. „Последвайте ме.“
Тя го заведе до ярко осветена стая за игри. Там, седнало на малка маса с малко момче, имаще малко момиченце с кестеняви къдрици и широко отворени кафяви очи. Тя беше много красива.
Дъхът на Дилън спря в гърлото му.
„Това ли е тя?“ — прошепна той.
Петя кимна.
„Това е нашето момиче Лили“, каза тя, усмихвайки се нежно. „Борихме се да намерим дом за нея. Хората идват и я харесват, но не я взимат.“
„Защото тя не е тяхна…“, каза той.
Димитър пристъпи по-близо, краката му бяха като олово. Лили вдигна поглед от книжката си за оцветяване, очите й срещнаха неговите. Тя не се усмихна, но в погледа й имаше любопитство.
„Тя е красива“, измърмори той на глас.
Впоследствие директорката поиска от Димитър да й обясни ситуацията. Тя знаеше само, че момиченцето е изоставено от майка й. Димитър й разказа всичко. Накрая Петя му каза:
„Трябва да бъда честна с теб. Получаването на попечителство ще бъде предизвикателство. Ще ти трябвастабилно жилище, постоянен доход и съдебно одобрение. Освен това ще трябва да поддържаш връзка с Лила, докато тя все още е тук.“
Димитър кимна и се усмихна. Каза, че ще направи всичко по силите си.
Следващите няколко седмици бяха мъгла от отхвърляне и разочарования. Димитър кандидатства за работа във всеки магазин, който може да намери, обяснявайки, че някога е бил мениджър. Но повечето шефове само го поглеждаха, преди да се засмеят или да поклатят глави.
Отчаян, той започва да мете улиците пред магазините нощем, надявайки се някой да забележи усилията му. Не го интересуваше каква е работата, бе готов на всякаква.
Една вечер собственикът на един от магазините за алкохол, добродушен възрастен мъж, излезе навън и го наблюдаваше как работи.
„Защо си тук всяка вечер?“
Димитър остави метлата си.
„Преди бях управител на магазин. Изгубих всичко, след като приятелката ми ме напусна. Сега се опитвам да изведа дъщеря си от дом за приемни грижи.
Старецът го изучава дълго.
— Влез вътре — каза той. — Да хапнем и да поговорим.
Димитър работеше като чистач месеци наред, търкаше подове и разтоварваше кашони. Постепенно собственикът, г-н Русев, започна да му поверява повече отговорности.
Един ден, докато реорганизира едно от помещенията, Дилън забеляза неефективност в системата на магазина. Нервно той сподели идеите си с г-н Русев. За негова изненада мъжът се вслуша и ги приложи.
„Имаш добра глава на раменете си“, каза г-н Еусев. „Да видим колко далеч можеш да стигнеш.“
На следващия ден Димитър намери портфейл на пода. Беше дебел и пълен с пари. Веднага го занесе на г-н Русев.
„Аз го оставих там“, усмихна се собственикът. „И ти издържа теста, Митко. Какво ще кажеш да управляваш моите магазини?“
Шест месеца по-късно Димитър стоеше в скромния апартамент с една спалня, който беше наел със спестяванията си. Не беше изискано, но беше чисто, топло и готово за Лили.
Той отиде отново в дома. Време беше да прибере дъщеря си. Миг по-късно Лили влезе в стаята, стискайки плюшено зайче. Тя се поколеба, малкото й лице беше предпазливо.
„Здравей, татко“, каза тя. „Какво ще правим днес?“
„Миличка, отиваме си вкъщи“, каза той и посегна към малката й ръка.
Две години по-късно Димитър стоеше зад щанда на свой собствен магазин. След като се пенсионира, г-н Русев му го продаде на кредит.
Лили, вече на пет години, седеше на пода зад тезгяха и оцветяваше рисунки на дъги и слънце. Димитър я погледна, сърцето му се изпълни с благодарност.
Животът не беше перфектен, но беше техен.
И за първи път от години Димитър се почувства отново цял.
