Не мислех, че в живота ми ще има толкова нещастия.
Не мислех, че ще трябва да работя толкова упорито, а вечер да плача, зарита във възглавницата си от самота и безнадеждност, за пореден път опитвайки се да успокоя краката си, които ме изгаряха от болка. Не мислех.
И всичко започна от момента, в който загубих съпруга си. Владо загина при автомобилна катастрофа. Не само че не можах да се примиря със загубата си, но над мен висеше и огромен заем. Пет години преди смъртта му го взехме да си купим апартамент.
Едно е, когато имаш две заплати, друго е, когато си сам и имаш дъщеря на врата си. Трябваше да я изуча, да й осигуря храна и всичко необходимо.
Дори нямах достатъчно време да скърбя за Владимир – веднага след погребението трябваше да помисля как да изплатя заема и да изуча дъщеря си.
Някак си се справих. А след университета дъщеря ми ми каза, че ще се жени. Трябвало да вдигнем сватба, да поканим много хора, да вземем красива бяла рокля.
Отговорих, че ми виси кредит на врата и не мога да изплащам и сватба. Тогава тя изпадна в истерия, заяви, че ако баща й не бил умрял, той щял да направи всичко за нея.
Аз самата се разстроих много и взех още един заем, за да организирам сватбата й.
Все още не знам как живях на макарони и хляб две години и цялата ми заплата отиваше за заемите и сметките. На дъщеря ми не й пукаше особено. Тя и съпругът й вече бяха заети със своя живот, а аз продължих да плащам.
И тогава най-сетне изгря слънце и на моята улица.
Купих си лотариен билет. Ей така, просто за забавление. А взех, че спечелих добра парична награда. Дълго време не можех да повярвам.
Само с един билет успях да изплатя всичките си заеми, оставяйки си малка сума. Реших, че ще отида на почивка. В крайна сметка го заслужавах – работих упорито толкова много години, не ядях достатъчно, не спях достатъчно.
Мислите ли, че родителите ми или дъщеря ми ме подкрепиха?
Когато научиха, че съм спечелила пари, всички ме обвиниха, че съм егоист и безскрупулна майка. Можела съм да купя апартамент на дъщеря си и да продължа да се справям с дълговете.
Но никой не се сети, че вече здравето не ми позволява да работя постоянно и да не ям почти нищо. Та толкова за семейството и благодарността.
