Бях едва на 10 години, когато останах само с баща ми. Мама просто ни заряза заради любовника си и си тръгна.
За татко беше много трудно, защото не беше самостоятелен и годен да отгледа дете. Но нямаше избор, тъй като майка ми явно нямаше намерение да се връща.
Наложи ми се бързо да порасна. Сама готвех, чистех и се грижих за домакинството, защото татко работеше много. Не му оставаше време за домакински задължения, така че всичко падна върху моите плещи.
Трябва ли да казвам колко трудно ми беше? Докато всичките ми приятели се разхождаха, аз тичах из вкъщи с тенджера и метла.
След 4 години баща ми ми призна, че има нова жена. Мислех, че това ще има положителен ефект върху живота ни, но грешах.
Тя не беше домакиня. Не искаше да прави нищо, така че цялата домакинска работа продължи да бъде моя отговорност. Освен това мащехата ми се опитваше да ме изгони от вкъщи и често ме наказваше.
След като тя се появи, парите съвсем не ни стигаха. Тя харчеше цялата заплата на баща си за дрехи и козметика. Не се интересуваше, че хладилникът е празен или от домакинска работа.
Дори не ми даваше пари за училищния стол, за да не се лишава от своите женски радости. Цял ден се разхождах гладна и гледах в устите на съучениците си.
Дори останах без рокля за бала си. Мащехата похарчи парите, които баща ми бе отделил, за да си купя вечерна рокля, за едно пътуване и ходене на море.
Баща ми не й каза нито дума. Струва ми се, че той просто се страхуваше да остане сам и затова угаждаше на всичките й капризи.
Веднага щом завърших училище се изнесоха от дома на родителите си. Влязох в университет и си намерих почасова работа, защото нямаше от какво да живея. Преминах и курс за шивачка, за да спечеля някой допълнителен лев.
Баща ми дори не се сети за мен през цялото това време.
Преди няколко години разбрах, че баща ми се е разболял Мащехата ми ми се обади и каза, че болестта е смъртоносна и напреднала, така че е невъзможно да се излекува.
Реших да оставя всичко настрана и да го посетя, за да не се чувствам гузна по-късно. Баща ми обаче започна да крещи от вратата, че съм длъжна да го гледам, защото той ме бил отгледал.
Казах му, че съм съгласна да се грижа за него, ако припише апартамента на мен.
— Ах, ти негоднице! Искаш апартамента ми ли? Никога! Ще отиде при жена ми, защото ти нямаш нищо общо с него! – избухна баща ми.
След фразата „ти тук си никоя“ се обърнах и си тръгнах. Разбрах, че отдавна сме си станали непознати.
Преди половин година баща ми почина. Той завеща всичко на съпругата си до последната стотинка. А тя, между другото, изобщо не се погрижи за него – баща ми прекара последните си месеци в старчески дом.
Е, направи ли правилния избор?
