Евгени винаги е обичал децата. Господ обаче не му даде негово: той се ожени рано, но след няколко години стана ясно, че Евгени не може да има деца. Съпругата му не можа да се примири с това и след няколко години отиде при друг, от когото скоро роди син, а след това и дъщеря.
Евгени никога повече не се ожени. Разбра, че малко жени биха искали да се свържат с някой, който не е в състояние да ги дари с дете. Ходеше на срещи няколко пъти, но те не доведоха до нищо.
Тогава реши, че след като не може да се реализира в живота като баща, може поне да помага на другите деца.
Евгени имаше собствена работилница за бижута. Той имаше златни ръце и реши да ги използва за прехрана.
Нае помещение и отвори безплатна секция за деца. Там малчуганите правеха различни неща от дърво. Той дори им показа как се работи с истинско злато.
Децата обожаваха Евгени, а той ги обичаше. За него беше много по-приятно да учи деца, отколкото да прекарва времето си в бара, както обичаха да правят приятелите му.
— Защо правиш всичко това? – попита го веднъж негов приятел, който бе изпил чаша-две. — Дори не печелиш пари.
— И какво от това? Аз печеля добри пари. И къде да ги похарча? Някои харчат за семейството и децата си, но аз нямам нито едното, нито другото. Някои хора пилеят пари в барове или магазини, но това не ме интересува.
— Купи си хубава кола – предложи приятелят му.
— За какво ми е? Идвам пеша до ателието. Кола ми трябва само за риболов и в гората за гъби. Старата ми Niva се справя много добре с това. Разбери, че правя това, което ме прави щастлив. Повечето от тези, които идват в моето ателие, са от бедни семейства. Родителите им не могат да си позволят да плащат скъпи частни уроци за тях. И ако не съм аз, те щяха да висят на улицата по цял ден. И това е най-добрият сценарий. А в най-лошия случай щяха да седят на телефоните си. Знаеш ли – усмихна се Евгений – с каква радост показват на родителите си направения от тях рафт? Или с каква упоритост се опитват да фиксират връзките на тънък ланец с малките си пръсти? Тези умения ще останат с тях и може би дори ще им бъдат полезни в живота. Децата вече сами носят някакви счупени неща от вкъщи, а след това гордо казват на мама и татко, че са ги поправили.
Приятелят му не го разбра. Има пари, а се занимава с глупости. Че и с чужди деца.
Но на Евгени не му пукаше. Така той изпитваше радост от живота.
Евгени беше готов да приеме всички деца, но за съжаление мястото беше ограничено, както и времето. Затова той имаше само две групи. С едни учеше във вторник вечер, с други в събота.
Обикновено имаше списък с чакащи. Но изведнъж се освободи едно място за събота – семейството на момчето, което учеше с него, се премести. А във фейсбук Евгени публикува публикация, че има свободно място.
Почти веднага му писа жена, която го помоли да приеме сина й. Оказа се, че тя отглежда детето си сама, а в съботите ходела да помага на болната си майка. И обикновено тя взема момчето със себе си, а това е доста трудно. Но ако имало възможност момчето да стои в ателието, тя щяла да бъде много щастлива.
И Егвни го прие.
Момчето беше още съвсем малко. Току-що навършило пет години. Обикновено Евгени взимаше деца от шест, за да им е интересно и да могат вече да използват инструментите, но в този случай направи компромис.
Майката на момчето, Виктория, изглеждаше много уморена, но в същото време мила жена. Тя каза, че отглеждаше малкия Георги сама и трябваше да работи много. А после майка й получила инфаркт.
Слава богу, жената се оправила, но й е трудно да прави нещо сама в къщата. Затова всяка събота Виктория ходи да я види на другия край на града. Чисти и готви за седмицата. И всичко това с Георги. А сега тя ще има време да направи всичко, докато той е в час.
Момчето на Виктория се оказа много любознателно момче. И някак пораснало за годините си. Разбира се, Евгени трябваше да го гледа повече от другите деца, но това не го притесняваше особено.
Георги започна да ходи при Евгени всяка събота. И той очакваше тези часове с радост. Момчето постоянно си бъбреше с Евгени, разказваше му как е минал денят му…
Георги сподели, че баща му го е напуснал. И че майка му работи много и последна го взима от детската градина. Но Георги не се оплакваше, той просто говореше за това с небрежен тон.
Една събота часовете вече бяха приключили и всички си бяха тръгнали, но майката на Георги все още я нямаше. И когато Евгени понечи да й се обади, тя сама му се обади. В паниката му разказа, че тичала към автобуса и се подхлъзнала на леда. И сега е в болница със счупване, сложили й гипс.
— Евгений, моля те, прости ми, сега ще се обадя на една приятелка, за да вземе Георги. Надявам се да не е отишла никъде. А после ще се прибера по някакъв начин.
— Няма нужда да се обаждаш на никого – сопна се Евгени — Аз ще остана с Георги. Двамата ще дойдем до болницата да те вземем с моята кола.
Георги беше доволен, че ще прекара повече време с чичо Евгени.
Евгений помогна на Виктория да отиде от болницата до колата и след това да се прибере у дома.
— Мамо, гладен съм – провлачи Георги, когато влязоха в дома си
— Сега, скъпи. Ще си взема малко почивка и ще сготвя нещо.
— Как ще готвиш нещо със счупен крак – поклати глава Женя. – Сега аз ще се погрижа за всичко. И Георги ще ми помогне, нали?
Георги кимна радостно. Ще готви с чичо Евгени! Страхотно!
След това вечеряха заедно. Виктория не спираше да благодари на Евгени, а той отвръщаше, че не е направил нищо особено.
А когато Евгени се канеше да си тръгне, след като накара Виктория да обещае, че ако има нужда от нещо, ще му се обади, Георги дръпна мъжа за ръкава.
— Какво има, Жорко? – усмихна се той.
— Чичо Евгени, бъди мой баща.
Евгени леко се смути. Казано беше толкова наивно, но в същото време тази фраза го докосна до дълбините на душата му. Той разбра, че никой никога няма да го нарече татко.
— Георги, какви ги говорип? – изчерви се ВИктория. – Съжалявам, Евгени.
— Хайде, няма за какво да се извиняваш – усмихна се той. – Георги, ти вече имаш баща. Но мога да ти бъда приятел, става ли?
Момчето кимна, но някак тъжно.
Тази реплика не можеше да излезе от главата на Евгени цял ден. И на следващата вечер, след работа, той се обади на Виктория и предложи да й донесе хранителни стоки. В същото време изми чиниите, осъзнавайки, че жената все още не е свикнала с патериците, след това той се занима с Георги и обеща, че сутринта ще го заведе в градината и ще го вземе вечерта.
— Не мога да направя това — тихо каза Виктория. — Не мога да те притеснявам така.
— Не ме притесняваш, аз съм приятел на Георги, помниш ли? – засмя се той.
Евгени посещаваше Виктория и Георги все по-често. И когато гипсът на жената беше свален, той все още продължи да идва.
След няколко месеца и двамата осъзнаха, че тази малка помощ е прераснала в нещо друго. И Георги вече не беше просто ученик за него, а по-скоро син.
Шест месеца по-късно заживяха заедно. Евгени продаде едностайния си апартамент и купи голям двустаен апартамент. Той наистина не беше харчил пари, така че бе спестил добра сума. Започнаха да дават под наем апартамента на Виктория и Георги получи собствена голяма стая.
Един ден Евгени слагаше Георги в леглото. Прочете му приказка и обеща, че утре ще излязат на разходка, докато мама е на работа.
А когато вече излизаше от стаята, Георги тихо го попита:
— А сега ще ми бъдеш ли баща?
Женя се засмя. Мислеше, че Георги е забравил за този разговор. Но децата не забравят нищо.
„Аз вече съм твой баща“, отговори той.
„Тогава лека нощ, татко“, усмихна се Георги.
Георги затвори вратата, внимателно сдържайки сълзите си. Никога не бе мечтал, че някога ще чуе тези думи.
