Бях в супермаркета. До щанда сс плодове и зеленчуци видях баба на около 80 години, която си мърмореше нещо тихичко. Беше облечена старовремски, но спретнато и с вкус.
Не чувах какво говори бабата. В магазина беше доста шумно, а и тя говореше на себе си. Реших да се приближа, за да разбера какво я тревожи.
– Ох, за картофи съвсем не остана, как забравих. Трябваше да си взема още пари!
Бабата наистина изглеждаше отчаяна. Никой от минувачите не пожела да й помогне. Всички само й хвърляха недоволни погледи.
Тя взе малка торбичка и започна внимателно да събира картофи в нея. Сякаш се опитваше на ръка да пресметне колко грама са и колко ще струват. В кошницата й имаше малки торбички с макарони, боб, ориз…
Реших да отида при нея и да й предложа да купя малко картофи. Тя ме погледна с изплашени очи. Беше ясно, че беше много смутена и не е очаквала, че някой ще я чуе.
– Няма нужда, синко, благодаря ти, чедо…
– Настоявам, бабо. Вземи си, колкото ти трябва! Не, вземи си повече.
Жената беше толкова смутена, че очите й се напълниха със сълзи.
Реших да взема огромна торба с картофи и отидох до касата. Бабата беше малко по-назад, но когато вече стоях на касата, тя дойде с един морков в ръце.
– Синко, може ли и един морков?
Толкова ме заболя, че сърцето ми почти се разби на парчета. Тя ме погледна с уплашените детски очи, с които в детството искахме бонбони от родителите си.
Събрах всякакви зеленчуци за бабата и сам ги занесох в дома й. Тя живееше в съседна кооперация. Помоли ме да остана за чаша чай, но не останах, бързах по задачи.
През тези 10 минути сто пъти чух израза „Благодаря ти, чедо“. И така, седя си вечерта вкъщи и си мисля, трябва ли човек на тази възраст да стои до зеленчуците и да си брои стотинките?
P.S. Иска ми се да вярвам, че децата ми няма да постъпят така с мен на стари години!
