Историята, която ще ви разкажа, се развива в страната, където националният символ е дърво с красиви розови листенца. Културата на тази страна е невероятно разнообразна и като че ли дори десет живота не са достатъчни, за да я опознаете напълно.
Страната, в която са живели самураите и която гордо се нарича „страната на изгряващото слънце“. Да – това е Япония.
В малка провинция в западната част на Хоншу в град Н. едно момиче работело в малък ресторант като сервитьорка. Времената били трудни, особено след като малко преди цялата история близо до града се събудил вулкан.
Последвало силно изригване и покрайнините на града били почти изцяло погребани под слоеве лава и пепел.
Повечето хора успели да се евакуират, но имало пострадали. А тези, които оцелели, останали без покрив над главата си и се опитали да се справят както могат.
Мей Линг (това било името на момичето) била сираче. Тя дори не познавала родителите си. Тя израснала в сиропиталище и било жизнено момиче с добро сърце.
След като навършила пълнолетие, първото нещо, което направила, била да си намери работа в гореспоменатия ресторант. Плащали малко, но тя била доволна и на това.
Тя работела вече втори месец, когато внезапно една вечер се случило нещо неочаквано.
Тъй като напоследък имало много хора, заведението работело до късно. Този ден не беше изключение. Мей Линг, след като изчистила от масата чиниите, оставени от последните посетители за деня, ги занесла в кухнята. После събрала боклука в огромна торба и го занесла на алеята зад сградата.
Имало кофи с боклук и кашони с храна, предимно зеленчуци. Те били оградени, но понякога там се катерили животни и ровли в провизиите.
Приближавайки се до контейнерите, тя чула шумолене откъм кутиите. Мей хвърлила боклука и бавно тръгна към оградата. Шумоленето продължило. Мей решила, че е някакво животно, пяснала с ръце и казала:
— Махай се оттук!
Шумоленето изчезнало. Мей, след като постояла още малко, се обърнала към входа, когато изведнъж чула кашляне. Уплашена, тя казала:
— Кой е там? Хайде покажи се! Това е частна собственост, нямате право да сте тук!
Навън било вече тъмно, но единствената лампа в осветявала кутиите. Тя видяла, че от тъмнината бавно се появило момче на 9-10 години. Било много бедно облечено. Дрехите му на практика висели от него. Мей изтичала до кухнята, взе ключовете за оградата и я отворила.
Тя се приближила до момчето, помогнала му да слезе и му казала:
— Загуби ли се?
Момчето не отговорило.
— Как влезе тук? Оградата е висока почти два метра, даже аз не мога да я прескоча.
Момчето отново не отговорило, а само слушало мълчаливо, като от време на време я поглеждлое. Навън започвал да вали и тя вкарала в ресторанта. Настанила го на масата и извадила храната, останала в хладилника.
— Ето, трябва да ядеш. Май не си се хранил добре от доста време.
На нормална светлина тя видяла, че момчето е много слабо. Той престанал да бъде скромен и започнал да яде лакомо супата. Когато я изяло, Мей му сипала още и го попитала:
— Е, как се казваш?
Момчето помълчало десет секунди и казало:
— Кейташи.
— Красиво име. Загуби се, нали?
Момчето кимнало утвърдително.
— Къде са родителите ти?
„Те загинаха при изригването“, сухо отговорило момчето.
— Съжалявам, не знаех. Имаш ли някакви роднини?
— Да, леля. Но тя живее в друг град и родителите ми почти не общуваха с нея.
Момчето приключи с храната и благодари на Мей. Тя разчисти масата, затвори кухнята и заведе момчето в дома си.
„Има баня, има вода. Изкъпи се и легни тук в стаята ми. На сутринта ще решим какво да правим с теб.“
Кейташи послушно изпълни заръката й, легна на леглото и заспа почти след секунда.
Мей легна на дивана и се опита да заспи, мислейки как да помогне на това дете. На следващата сутрин, когато Кейташи се събуди, го чакаше вкусни бъркани яйца, което той изяде с голямо удоволствие.
— Благодаря ти много, лельо Мей.
— Нямам и 20, каква леля съм ти… – отговори Мей с усмивка.
— Намерих ти някои дрехи, надявам се да ти станат.
Момчето щастливо взе дрехите си и изтича в стаята да се преоблече. Върна се с доволно лице, след като установи, че наистина му стават.
„Като за теб са шити“, каза с усмивка момичето.
Момчето се усмихна и не знаеше какво да каже.
— И така, Кейташи. Вчера си мислех какво да правим и измислих това. Ще те изпратим при леля ти. Докато спеше, купих билети и довечера ще отидеш при нея. Моя приятелка ми също пътува за там и ще отидеш с нея.
Момчето грееше от щастие и не знаеше как да й благодари.
Мей прегърна момчето и започна да опакова багажа му. Вечерта тя го качи на влака и повече не се видяха.
До един момент.
Мей вече беше на 58 години и не бе успяла да осъществи мечтите си. Тя обедня и преди три месеца й отнеха апартамента заради неплащане. Тя нямаше пари дори за най-малки неща.
Препитаваше се с различни хранителни отпадъци, изхвърляни в близост до различни заведения за хранене и кафенета. Започваше зимата, дрехите й бяха напълно износени и скоро тя разви пневмония. Вече беше напълно отчаяна и чакаше последния си ден.
И щеше да дойде, ако не й се беше случило следното.
В онзи ден тя ровеше из кофите за боклук край ресторант, който бе много търсен в града сред висшите кръгове на обществото. Все още не бе намерила нещо, когато изведнъж някой излезе от ресторанта и я извика. Това беше собственикът на това заведение, който често идваше тук и лично проверяваше всичко, което се случва в него.
— Жено, какво правите тук?
— Всичко е наред, вече тръгвам, не викайте полиция. Нямам нужда от проблеми, синко.
— Каква полиция? Аз самият някога бях в същата ситуация като теб. Едно момиче ме спаси тогава, считам за свой дълг да ви помогна.
Мей реши да не се съпротивлява и тръгна след мъжа. Той й сложи маса във ВИП ложата на ресторанта и след като изчака малко, започна да я разпитва за живота й.
След което сам раказа своя живот. Кка преуспял в живота, как като дете непозната жена го нахранила.
Тогава Мей осъзнала, че това е същото момче, което тя намери до ресторанта.
Тя каза името му и той осъзна, че пред него същата Мей Лин, която го спаси в детството.
Няма нужда да продължавам историята, само ще кажа, че Кейташи Танака дал апартамент на Мей Линг и идвал да я посещава почти всеки ден. После я преместил в имението си, където Мей Линг живя още 5 години и където тя почина.
Вижте, пневмонията по време на срещата им в ресторанта беше напреднала много и утежни задравето й. Тя се бори 5 години, но така и не успя да победи.
Но, както Кейташи каза по-късно, тя определено си тръгнала от този свят като щастлив човек. Като човек получил отплата за направеното навремето добро.
