Андрей Евсеев, 62-годишен хирург, е роден в Астана и през последните 20 години живее и работи в Русия. Той споделя много странни истории от практиката си, които не могат да бъдат обяснени по никакъв начин.
Историята е редактирана за по-лесно четене.
„…Работих като хирург около десет години както в Русия, така и в Казахстан. Аз съм напълно прагматичен човек, не вярвам в никакви висши сили, но някои случаи не могат да бъдат обяснени с нищо друго освен с чудо .
Това беше в началото на моята кариера; едва наскоро бях получил разрешение да извършвам самостоятелни операции. Докарват ни момче на около 20 години с черепно-мозъчна катастрофа, през нощта го блъснал КАМАЗ, когато спрял на магистралата да огледа трасето.
Прекарахме около пет часа с него, направихме каквото можахме, но почти нямаше шанс да оцелее.
Смяната ми приключи, върнах се по-късно, казаха ми, че положението е зле. Отивам при човека и той внезапно се събужда. И той ми казва:
– Бъдете внимателни на пътя утре вечер.
Аз само кимнах. И си спомних тази фраза едва на следващата вечер, когато камион пред мен влетя в една кола, смачка я, а аз успях да отбия отстрани на пътя, като по чудо, буквално, нямаше нито една драскотина по мен. Беше три часа сутринта.
Как би могъл човекът да знае, че ще пътувам утре (а не е като да се движа с кола всеки ден). Или това е някакво невероятно съвпадение? Може би той говореше за неговото положение, но то просто съвпадаше с моето?
Друг инцидент се случи с една жена, тя беше на около 40 години. Имаше цял куп болести, всички си мислехме, че й остават буквално няколко дни, няма да се прибере вкъщи.
Казахме й – положението ви е много тежко. А тя настоява: ще оцелея, синът ми септември ще тръгне на училище в първи клас, трябва да видя това.
Тя буквално говореше за това всеки път и наистина се случи някакво чудо. Изписахме я след четири седмици в доста задоволително състояние. Въпреки че, ако ми го бяхте казали в самото начало, щях да ви отговоря, че няма шанс.
Срещнах съпруга й няколко години по-късно. Тя наистина успяла да види сина им да тръгва на училище за първи път и няколко месеца по-късно починала.
Както в случая с пътния инцидент и онзи младеж в моята младост, всичко това също може да се обясни с някакво съвпадение. Иска ми се, но не вярвам в такива случайности.
Имал съм и други подобни случаи. И тук моят практичен мозък признава: има нещо друго, което все още не можем да разберем или осъзнаем с цялата наша наука…“
