Вчера ми гостува една приятелка на 65 години. Тя е активна, весела, но разбира, че рано или късно старостта ще я настигне.
— Разбирам, че не ми остава много време за бягане. Ще дойде време, когато ще стана слаба. Затова казах на дъщеря си, да не ме превръща в бреме за нея – по-добре е веднага да ме настани в старчески дом – каза ми тя.
Често се страхуваме да не станем хомот около врата на децата си. Всеки мисли за това. Искаме да живеем щастливо завинаги и дори да посрещнем смъртта в добро настроение, а не да лежим на леглото. Но малцина получават такъв късметлийски билет.
Знам, че никой не иска да изживее дните си в старчески дом. Дори и само защото не всеки може да си позволи нормални домове с добри условия. Всеки иска да чуе насърчителни думи от детето си. От рода „Ще бъдем с теб до края, няма да се откажем от теб“. Дай Боже.
Всъщност всичко зависи от нас. Нека ви дам един пример.
Живяла семейна двойка. В същия град, на няколко пресечки, в едностайни апартаменти живеели две стари жени – тъщата и свекървата.
Възрастните жени съвсем остарели. Децата им помагали и ги гледали. Но било трудно да ходят от един квартал в друг. Тогава решили да продадат имота и да купят един голям апартамент за всички, за да не се разкъсват на три фронта.
А няма да им е скучно да живеят така. Бабите планирали да поемат готвенето, а децата – финансовата подкрепа.
Всичко било наред. Апартаментът бил оборудван така, че всеки да се чувства комфортно.
Но година по-късно една от старите жени, тъщата, започнала да се оплаква от „общежитието“. Виждате ли, тя живеела по-добре сама в апартамента си. Втората продължила да се радва на решението на децата.
Един ден снахата решила да сготви сьомга за вечеря. За да поглези домакинството, а и тази риба е много полезна.
— Защо ми харчите пенсията за такива глупости? Предпочитам да си купя сланина и да си хапна. Никога не съм опитвала такава риба, интересно как съм живяла досега – възмутила се тъщата.
— Колко вкусно! Кой друг би ме поглезил така на стари години? Благодаря ви, деца – казала втората.
Освен това тъщата не спирала да мърмори за битовизми. Всичко не е както трябва за нея. Свекървата я успокоявала, казвайки й да не се месят в живота на младите. И е толкова хубаво, че са ги приютили и са се погрижили се за тях.
Но тъщата искала да командва във всичко и да изрази мнението си.
— Щеше да е по-добре да си живея сама и да не се приспособявам към никого. Беше глупава идея, ние сме им в тежест. Те просто чакат ние да се „усетим“ – нареждала тъщата.
Минали години.
Втората баба, свекървата, починала първа. Тихо и безболезнено. Децата й дали чаша вода и си говорили с нея преди да си отиде а последната вечер не я оставили.
После загинал единият син на тъщата – нещастен случай. Скоро и тя си отишла. До последните си дни тя разправяла пред всички, че се е преместила напразно.
Шест месеца била прикована на легло. Децата я миели, хранели, поили. Но оплакванията не спрели. Чашата с вода винаги била наполовина празна за нея. Не била видяла нищо добро в живота си.
Децата се справили със задължението си, въпреки факта, че една от майките била голямо бреме.
Тази история доказва, че ако не искате да бъдете бреме на врата на децата си, то съвсем спокойно можете да не бъдете такова.
Помагайте на децата си. Те искат да изпълнят дълга си към нас, но без нашата помощ ще им бъде много трудно.
