Основано на реални събития, имената са променени.
Никола бил почти на три години, когато се появила майка му. И въпреки че Зоя търсела дъщеря, тя не могла да устои, когато това синеоко бебе изведнъж се втурнало към нея с думите: „Мамо!“
Но се оказало, че с Никола не всичко е толкова просто… Момчето изведнъж започнало да се държи не съвсем адекватно.
„Тези постоянни истерии“, спомня си Зоя, „Никола хвърляше неща по мен, чупеше чинии. Причината можеше да бъде съвсем незначителна. А веднъж откъсна всички тапети в стаята ми… “
Първоначално приемната майка се надявала, че това е просто адаптация. Но ситуацията се влошила и Зоя се обърнала към специалисти.
Диагнозата била поставена бързо, психиатрите, без да кажат дума, определи сериозна психично заболяване.
Зоя била в недоумение: „В детския дом не ми казаха нищо за заболяване. Ако знаех, че детето има такива проблеми, тогава вероятно нямаше да го взема. Или в крайна сметка поне щях да съм готова за това, което получих“.
Тази ситуация се случва не само в историята на Никога. Понякога в домовете за сираци има политика – на всяка цена да се „закрепят“ проблемните деца.
И това е много лошо, защото когато такива деца бъдат върнати по-късно, това нанася още по-голям удар върху психиката на детето.
В нашата история момчето имало късмет. Зоя не отстъпила пред трудностите.
„Просто си помислих – все пак това вече е моят син. Нека да е осиновен, но вече е мой. Все пак, ако родя дете с умствени увреждания, не бих го дала в Дома за сираци заради това“.
Зоя е страхотна. От пет години тя отглежда сина си и през това време жената постигнала положителна динамика в поведението на момчето.
„Предстоят още много трудности. Но сега не бих дала момчето си за нищо на света. Преживели сме много заедно. И искам да кажа на всички приемни родители – небързайте да се отказвате! Трудностите, които ще имате, само ще ви направи по-силни!“
