Момче се разболяло тежко. Майка му седяла много нощи край леглото му, молейки Бог за помощ.
В една от най-тежките нощи чула шумоленето на крилата на ангела на смъртта.
– Не взимай сина ми! – възкликнала майката. – Моето момче още не е пораснало и не е познало най-важното – любовта.
– На небето той ще срещне всичко по-хубаво от това, което е на земята – прошепнал ангелът.
– Но какво ще вземе със себе си? Позволи му да му събера поне няколко капки любов и ще го пусна на небето! – примолила се майката.
– Добре. Нека бъде така, както искаш. Когато този напръстник се напълни с капки любов, ще долетя отново за него – произнесъл ангелът и поставил пред майката златен напръстник.
Когато момчето оздравяло, майката разказала всичко на сина и помолила:
– Не забравяй, сине, за нашата договорка и не бързай да обичаш.
Но можеш ли да заповядаш на сърцето. Сърцето на момчето умеело да обича и той с щедрост раздавал този дар на близките си.
Майката с тревога очаквала момента, когато чашата ще се напълни. Минали години, синът пораснал.
Той обичал семейството си, своята работа и приятели. С нежност се грижел за майка си и баща си, а напръстникът така и не се пълнел.
Майката видяла отново ангела на смъртта, едва когато сама отишла на небето
– Ти ме надхитри, майко – засмял се ангелът. – Нито един съд не събира в себе си повече от обема си, но съдината на любовта е бездънна!
