Веднъж костариканецът Чито видял крокодил на брега на реката. Влечугото било живо, но не мърдало. Били го простреляли, улучвайки го право в окото. Крокодилът умирал.
Съвестният Чито бил научен от дете да не оставя никого в беда.
И мъжът, на свой собствен риск, завлякъл крокодила в лодката и
го завел в дома си, където да се грижи за него.
В продължение на 6 месеца животът на Чито се въртял около крокодила. Хранел го, давал му лекарства и .. не забравял да го гушне. Кръстил го Почо. Точно като домашен любимец. Крокодилът, който преди това не бил изпитвал толкова топли чувства, бързо се възстановил.
Когато влечугото се възстановило напълно, Чито го върнал обратно в реката, на свобода. Раздяла. Плач…
А каква била изненадата на човека, когато се прибрал у дома!
В двора неговият „любимец“ послушно го чакал. Не искал да ходи никъде! Максимум се съгласил да живее в езеро недалеч от самия Гилбърт. При условие, че ще го посещава – влечугото много се привързало и човекът му липсвал.
Те започнали да плуват заедно всеки ден, да играят и да се прегръщат, а по-късно – започнали да правят представления пред туристите.
Чито, облечен с пояс от леопардова кожа и лента за глава, потупва повърхността на водата и вика приятеля си, огромното влечуго драматично излиза отдолу под аплодисментите на тълпата.
След това изпълнителят преобръща Почо по гръб, пъхайки главата му под водата, преди нежно да го целуне по носа.
Почо живял щастливо до 2011 г. и починал от естествена смърт, от старост. Дори студенокръвните усещат топлото и чисто сърце.
